автор: Leni

Тя изобщо не харесваше името си. Клодет... Допадаха й кратките имена. От четири букви. Звучаха й някак завършено и категорично. Примерно като Мари. Или Анет. А защо не и Жана. Четири букви за името и помпозна фамилия. Или обратното. Да кажем ето така: Жозефина дьо Раше. Тя, принципно нямаше против фамилията си, но твърдо вярваше, че двете букви в името й са излишно разточителство. Клодет Сананфан. За това в редки случаи, позволяваше да я наричат Клое, или Одет и в големите изключения Шери и един път само - Клошет. Но това се случваше, само когато е "тет а тет" и на тъмно. Освен това, тя беше висока и твърдо вярваше, че това –ет никак не оформя добре звука на нейния силует. Сякаш я смаляваше. А друг път, пък я правеше с две букви по-тромава.
Като дете се упражняваше на звука на името си. Някак да го вкара във формите на тялото си. Люлееше се на люлката и с всяко изкачване или спускане във въздуха повтаряше: Клодет...нагоре....Клодет...надолу...Клодет нагоре...Клодет...надолу... Когато разбра, че името й има сипкавия вкус на круша реши, че ще бъде жена, чието име рядко произнасят и най-често в нейно отсъствие. А когато го изговарят, то ще приковава вниманието, като леко клокване с ток по дъбов под – Клодет! И не защото рядко харесваше круши. А защото, просто не харесваше името си.
Тя никак не обичаше миризмата на рози. Понякога вроденият й стил спореше с вродения й характер относно естетическата стойност на образа им. Някой път бяха красиви. Даже колкото по-дребни са - толкова са по-красиви. Разбира се, много елегантно се вписват в интериора, когато са изкусно избродирани на малка декоративна възглавничка или са ръчно изписани върху порцеланов сервиз за чай. Тя дори можеше да ги приеме и в шарката на пъстър плат на цветя, от който да си ушие рокля, която по безспорен начин да подчертава слънчевата й усмивка. Добре де, и като украшение на сламената й капела с огромна периферия, която тя винаги си слагаше когато отиваше да купува вишни или парфюм, а понякога и на градинските партита на мадам Моарен. А там специално я носеше, защото никой не харесваше сламената й шапка с розите и защото я настаняваха начело на масата, така че да не се налага да върти главата си с огромната периферия когато разговаря с някоя друга дама. Тя си мислеше, че старостта има дъх на рози. Даже си ги представяше като прашен хербарий, който се разпада на хиляди малки сухи парченца, които дълго се крият като стар дъх по килима. Един или два пъти, даже си беше мечтала някой да й подари огромен букет от рози. Но, не повече от един – два пъти и в никакъв случай повече от три пъти не беше си мечтала за подобно нещо. Защото, тя принципно никак не обичаше миризмата на рози.
Тя не приемаше да казва на колко години е. Не защото кокетничи със състоянието на дамите без възраст. Понякога тя просто забравяше колко време е изминало. Измерваше го по свой начин и много разчиташе, че забравя маловажните неща. Забравяше да си записва дори и важните, защото вярваше, че с времето те ще се превърнат в маловажни и така още от самото начало губят смисъла си. За това хубавите времена бяха оня ден и миналия сезон, лошите години бяха миналата година, а времето с нея определяше като едно време. А всичките й нови рокли бяха стари.

/Следва/