автор: rupani

Дишах тежко и стоях като омагьосан. На баирите насреща царуваше Божественото. Мъглата бе започнала да се вдига, утринното слънце плахо надникваше иззад облаците и есенните листа там бяха започнали да светят. Приказната картина бе обрамчена от дърветата сред които се намирах, от стъблата им, листата им, клоните им. Всичко това бе съчетано с аромата на гора, на мокра пръст, на мъгла и пот.
          -Гледайте – казах аз на Сергей и на Христо. – Като китайски пейзаж е.
Двамата дишащи тежко като мен погледнаха не особено разбиращо натам, накъдето им сочех и след минута се сетиха, че на този свят има и други неща освен пчелни кошери.
          -Да, - каза Сергей.
Мъглата, все още стелеща се на гъст облак над Лома, минаваше между двата баира отсреща и ги правеше да изглеждат като висящи във въздуха. Какъвто и цвят да си измислеше човек, можеше да го намери там. Такова нещо човек не може да го измисли, не може да го нарисува, не може да го запечата на снимка. Видението беше кратко, но за сметка на това пък - изцяло наше. В паметта ни щеше да останат само регистрацията на факта, че сме срещнали нещо Божествено и толкоз.
И по-добре. Как, иначе, ще се насладим на следващата среща с Божественото, ако можем да го консумираме когато си поискаме от спомените си?
Сергей има изключително чувство за цвят. Винаги съм се възхищавал на палитрата в картините му. Аз съм повече график, на мен формата ми се удава повече. Но имам очи за цвета. Или по-скоро нямам. Не мога да спра да се чудя, как природата успява да съчетае в този привиден хаос от листа цветовете така съвършено, както никой закон на съчетаването, измислен от нас и записан в учебниците, не може да го направи. На Христо, който живее тук и може би всеки ден вижда такива гледки, това може и да не му прави впечатление, но на Сергей?
На Сергей сега хич не му е до есенни палитри и китайски пейзажи. Купил е тези прогнили кошери от Христо и сега трябва да си ги вземе, докато слънцето още не е напекло, защото пчелите стоят затворени вътре, ядосват се и искат да излязат навън, където им е мястото по това време на деня.
Кошерите са тежки. Носим ги двамата със Сергей, а Христо гледа да стои надалеч, защото е алергичен към пчели. Уж пчелар, пък... напоследък нещо му станало и много зле му се отразявало ухапването от пчела. Освен това, кошерите са в началото на една гора, разположена на баир. Всъщност, може да се каже, че са в двора на къщата, но къщите в това село са такива – всички са разположени в основата на скат и дворовете им нямат заден край. Ползваш колкото искаш, стига да можеш, от ската. Хората обаче не са лакоми. Предпочитат да издълбаят по някоя изба в мекия камък на ската и там си държат виното. Хубаво вино става в Нисово. А издълбания камък – продават. Но това е било едно време. Сега никой не се занимава с ломене на камък. Сега хората леят бетон. Където им падне.
До кошерите се изкачихме по една стръмна, виеща се бетонна стълба. По тази стълба е невъзможно да мъкнем кошерите. Кошерите трябва да се носят като яйце в супена лъжица - внимателно - иначе ако нещо ги тръснем повече и някоя дупка се отвори, не дай си Боже пък да изтървем целия кошер - тогава просто трябва да бягаме и да се евакуира района за няколко часа, жална ни майка тогава!
То и без това не се минава без инциденти. Тази сутрин трябваше да тръгнем към Нисово рано. Уговорил се бях със Сергей да дойде да ме вземе пред блока в седем сутринта. Аз, макар да имах доста основателни съмнения в неговата точност, подкрепяни главно от жена ми, на която хич не й се хареса идеята цял ден да не съм й под ръка и да се мотая със Сергей, бях готов да тръгна в седем, бях си изпил кафето, но бях забравил да си включа телефона. Стоял Сергей долу, пред блока, звънял ми на телефона и накрая разговора се прехвърлил на телефона на жена ми, който пък винаги е включен и я събудил, и тя казала че ще ми каже да тръгвам, но не ми казала и продължила да спи. Аз към седем и нещо се сетих да му звънна и тогава си включих телефона, но неговият телефон пък тогава се оказа изключен и се свързахме чак след десет минути, когато Сергей пак ми се обади. Голям конфуз! Да беше се сетил просто да ми звънне долу от звънеца на домофона, но това за него е необичайно - той е скаран с техниката и съответно, със съвременните средства за комуникация. Скаран е и с думата „организация”. След като най-после тръгнахме с колата, той се върна в неговия квартал, да вземе един съсед, когото редовно возел до Нисово, и с когото си делели парите за път. Защо бе, Сергей, не го взе тоя човек преди да дойдеш да вземеш мен?
А мъглата това утро беше знаменита. Пътувахме до Нисово като мравки, но поне се наприказвахме добре. Т.е. наприказвахме се ние двамата със Сергей, човекът отзад само слушаше и не смееше да се обади. Накрая, когато се изтощихме, той приключи разсъжденията ни с някакъв виц, който завършваше с това, че ще ядем лайна и освен това лайната били много.
По тези всички причини пристигнахме на мястото на сделката с голямо закъснение.
Хората на село са ранобудни и организирани. Вече бяха запечатали кошерите вместо нас и се притесняваха, че скоро ще изгрее слънце и пчелите ще трябва да излизат навън. Интересен човек е съвременният български селянин. Хем още носи в себе си пословичното българско трудолюбие, хем в него здраво се е насадил пост-социалистическият песимизъм, което го кара да върши всичко през пръсти, защото все му се струва, че ако го свърши като хората и ще се мине. Още първият кошер, който се опитахме да вдигнем се оказа зле запушен и пчелите рукнаха.
          -Брех, мама му стара! - вайкаше се Христо. – Тия пък баш са най-злите! Ама и най-много мед дават!
То си личеше, че дават много мед. Кошерът тежеше цял тон. Оставихме го, докато пчелите се набеснеят и се насочихме към другия край на пчелиина. По пътя разисквахме, дали и при жените е така – най-злите са най-хубавите. Аз и Сергей бяхме „за”, предвид нашите собствени жени, Христо беше „против”, предвид бившата си жена, с която се бе развел. Разискването приключи с лозунга „Не ща ти меда, не ща ти жилото!”
Нас със Сергей, разбира се, бяха пчелите вече бяха успели да ни нажилят, но на нас не ни пукаше, защото бяхме пичове. Сергей, като пчелар с опит, непрекъснато разясняваше, колко полезна е пчелната отрова и как се бил подул след първото пренасяне на кошери в което участвал. Бил станал като светофар. Аз, от своя страна, съм си втълпил, че пчелната отрова не е опасна за мен и наистина - кой знае какви подутини нямах по ръцете, поне засега, и се бях съсредоточил в трудностите по пренасянето, които бяха наистина много.
Баирът беше стръмен, почвата беше влажна и хлъзгава, трябваше да минаваме през двора на съседите и от там по една кална пътечка, разстояние от половин километър, докато стигнем до камиона, а кошерите бяха пълни с мед и съответно тежки.
В такива случаи обикновено се спасявам, като спра да мисля. Въобще спрях да мисля, каква вероятност имаше да изтървем някой кошер по пътя, колко тежи един кошер и колко кошера трябва да пренесем. Явно и другите направиха нещо подобно, защото полека-лека работата потръгна.
Разбира се, поради гореописания немукаятлък (небрежност) на съвременния български селянин, който всъщност се възприема от него като бабаитлък, ние работехме без защитни средства, т.е. без онова було, което пчеларите си слагат, когато отиват да тормозят пчелите. След като, обаче, ни нажилиха по мутрите от още няколко кошера, набързо си намерихме по едно було и работата потръгна по-безопасно. Десетте кошера скоро започнаха да се преместват на камиона и булата започнаха да ни пречат, защото пък и слънцето взе да набира височина и под булото да става задушно. Освен това, булото можеше да се изкриви точно когато с две ръце си хванал здраво кошера и поради липса на видимост да я караме само на спомени. Сергей и Христо решиха да си махнат булата на предпоследния кошер, но не и аз, който предпочитах да внимавам булото ми да не се размести, отколкото да се правя на бабаит. И точно когато кошерът вече беше на камиона, се отпуши една изгнила пробойна в дъното и всички се разбягаха. Сергей го отнесе най-много, защото той трябваше да се хвърли смело с парцал и отверка, да тъпче в пробойната, докато я запуши. Аз си седях с булото на главата, на двайсетина метра от камиона и се борех само с една пчела, която се беше навряла в ръкава ми. Настана голяма олелия.
Но, тъй като всички вече бяха отегчени от това пренасяне, олелията бързо затихна. Беше останал само един кошер за пренасяне – оня със злите пчели. Те вече се бяха укротили и кротко си пасяха наоколо, та нямаше много усложнения по пренасянето им, особено след като всеки си бе нанизал по едно було на главата.
Камионът, с който ставаше пренасянето, беше собственост на Христо. Когато всичко бе натоварено, аз седнах в кабината, а Сергей остана отзад в каросерията да си крепи кошерите. Христо е бивш ДАП-аджия и е типичен представител на рода си. Облечен с изтъркано синьо дападжийско сако и изтъркани сини дападжийски панталони, един номер по-малки, с няколко опадали зъба и прическа на мъж без женски надзор, той оправдаваше напълно оня образ на професионален шофьор от бившите държавни структури, когото нито една фирма не би наела на работа, просто защото тези шофьори имат славата на такива факири, че ще ти измъкнат вътрешната гума в движение, без да забележиш, и окото им няма да мигне. Реално погледнато, вътрешните гуми са вече на изчезване, но пък бензинът взе да става много скъп. Камионът на Христо беше типичен камион на бивш дап-аджия – всичко в него беше на показ. Сергей твърди, че ако сложи тук невръстния си син, той ще стои цял ден, без да му се иска да мръдне от камиона. И как да му се иска, като всичко тук е толкова интересно, за разлика от новите и поддържани коли, в които всичко е гладко, обло и най-вече скрито.
Ето например, Христо натиска някакъв странен бутон и моторът започва да работи. Стои Христо, втренчен в някакъв странен уред и псува мързеливите си роднини, от чиито двор току-що взехме кошерите. „Какво става?”, викам по някое време – „Много бавно качва въздух нещо”. Когато въздухът явно се е качил, потегляме.Удоволствие е да се гледа, как това нещо се движи, вместо да се разпадне на момента (ако се съди по външния му вид). Големият камион маневрира между телеграфни стълбове, бетонни стени и канавки, управляван от неспиращия да приказва колко са били тъпи и мързеливи роднините му и как той трябвало да ги носи на гръб и как ще им резне квитанциите още тая зима, Христо, който минава на милиметри от препятствията, без да им обърне никакво внимание. Пътят до къщата на Сергей е осеян с не по-малко мостчета, теснотии, дупки и стръмнини, но Христо ги минава на четвърта без да му мигне окото, докато аз се държа с двете ръце за някакви тръби и тихомълком си чета молитвата.
Как няма да му е интересно на детето цял ден да се вози в такъв камион, който сякаш е управляван от някаква магия, а не от законите на физиката?
В Нисово всичко е стръмно. Това му е чара. Улиците са тесни, стръмни и с неясен тип настилка. Улицата, на която се намира къщата на Сергей е равна. Но разликите спират до тук. За компенсация, в улицата се влиза много трудно. Или трябва да се изкачиш по една пресечка с наклон 45 градуса или трябва да направиш един остър завой от главния път, нещо напълно възможно за един велосипед с по-малки гуми, но не и за кола, да не говорим за камион.
Но, Христо е факир и взема този завой от раз, без маневри. После окършва долните клони на един разпрострял се над улицата орех и стига до кучето. Това куче лае колата на Сергей всеки път, щом тя мине край него и Сергей всеки път ръси люти клетви по негов адрес, обещавайки му следващия път да слезе и да го размаже. Аз поне станах свидетел на три такива еднотипни сцени в рамките на деня. Явно това си беше някакъв ритуал между Сергей и кучето. Та, кучето олая здраво и камиона на Христо, който обаче бе по-сдържан в клетвите си.
Пред къщата на Сергей камионът зае цялата улица и част от тревните площи край асфалта и пак успя да паркира така, че кола да може да мине покрай него. Този път кошерите ги пренасяхме само двамата със Сергей, а Христо стоеше горе на каросерията и примъкваше кошерите за по-удобно вземане. Аз лично следях дали всички зирки по кошерите са добре запушени с парцали, защото опитът днес ме бе научил да нямам вяра на Христо и Сергей. Работата по разтоварването в общи линии бе свършена доста по-бързо от тази по товаренето. Разбира се, Сергей се опита да се мотка, но ние с Христо му давахме зор, защото всеки си имаше работа за вършене и донякъде успяхме да го озаптим от прекалено забавяне, на което той е цар.
Въобще, Сергей не се ли мотае докато върши една работа, на него не му е хубаво. За него няма разлика между почивка и работа. Всичко е слято в едно – почиваш си докато работиш, работиш докато си почиваш. Друг е въпросът, доколко жена му оценява това, което той върши докато си почива, като работа.
Сега главният мотив на Христо бе, че, ако не побързаме да стоварим кошерите и най-после да ги отпушим, пчелите ще се задушат. Сергей се опитваше да противоречи, че все има дупки по кошерите и пчелите няма как да се задушат. Интересно, че когато кошерите бяха стоварени и отпушени, и побеснелите пчели започнаха да излизат навън, но от всеки кошер го правеха с различна интензивност, тогава двамата си размениха позициите – Сергей се опасяваше, че на някои места пчелите са се задушили, а Христо твърдеше, че няма как да са се задушили при толкова много дупки по кошерите.
Оставаше да свършим още една работа – да пренесем магазините на кошерите, които не бяхме взели при първия си курс, защото трябваше да бързаме да освободим пчелите. С празен камион, без пчели около главата и с опит във возенето по стръмни улици на четвърта на мен вече ми бе леко на душата и каскадите на Христо ми се видяха дори забавни. За непросветените, магазинът е една секция от кошера, в която се държат питите с мед и която може да се маха от кошера при нужда. Тези магазини бяха празни сега, медът от тях бе изваден, но все нещо бе останало по питите и привличаше гладни пчели отвсякъде.
Пчелите въобще имат завидно обоняние. Някъде в хода на пренасяне чух, че жилят повече, когато човек е потен. Всъщност аз си направих извода, че просто потта излъчва някакъв мирис който привлича пчелите. Нещо повече, ако човек го е страх, потта излъчва по-привлекателен мирис. А като те наобиколят пчели, все ще направиш някое дразнещо движение и те ще те ужилят.
Тази си теория имах възможност да изпробвам на живо, когато разтоварвахме магазините.
Сергей ги складираше в едно помещение, което бе доста тясно и което се напълни за нула време с пчели с всякакъв калибър и степен на злина.
Наистина е кошмарно да се намираш във въздух пълен с пчели. Аз си внуших, че с пчелите сме добри приятели и че няма да си пречим взаимно - всеки да си върши работата, без да се блъска с другия. Пренесох десет магазина заобиколен от лакоми пчели без нито една да ме ужили. Просто гледах да извършвам всички движения плавно и да се правя, че не забелязвам пчелите.
Було на главата си не бях сложил. Беше нещо като нирвана. Много особено усещане. Сигурно при ходенето по вода се ползва някакво подобно самовнушение.
После, докато чакам Сергей да си свърши работата по опаковането на магазините, седнах пред вече строените в редица кошери да се наям с орехи. В бързината тази сутрин не бях ял и не бях си приготвил нищо за ядене. Та, сега разпилените между кошерите орехи ми идваха дюшеш. Сергей ме предупреди да не стоя пред кошерите, защото това дразни пчелите, но аз, окрилен от новата си метода за общуване (или необщуване) с тях най-спокойно си седях на един камък, чоплех си орехи и оставях дребните създания да се чукат в главата ми без да им давам и най-малък повод да забият жилото си в пропитата ми с пот (нестрахлива пот) кожа и съответно да умрат мърцина.
Предполагах, че сега ще последва подредба на самите кошери върху камъните, които Сергей бе подготвил, но за мое щастие на него му бе писнало да работи и каза, че това можело да почака. Започнах леко и постепенно да го притискам да си вървим, защото времето бе станало достатъчно хубаво Сергей да откара тук целия ден, наслаждавайки се на обстановката. Той обаче държеше непременно да свърши още една работа - да посети баба Гица и аз знаех, че няма начин да го отклоня от това.
Всъщност, баба Гица се падаше леля на този човек, когото бяхме взели със себе си в колата на път за Нисово. Чувал бях доста за баба Гица. Сергей бе любимец на бабите в това село. Той между другото се занимава и с това да ходи по селата и да интервюира старите хора за старите времена. Доста записи е натрупал вече. В Нисово всички баби бяха вече здраво изинервюирани, а най-интервюирана бе баба Гица.
На 83 години, тази жена живееше сама в една стара къща, до която се стигаше по една пътека, покрита цялата с асмалък - стар и вековен асмалък, чието стъбло бе дебело като бетонен стълб. Самата баба Гица бе едно достойно олицетворение на Гея - прародителката на всичко – цялата в черно, дребничка, с два бастуна, прегъната под прав ъгъл, силно подвижна. От черните й дрехи се подаваха две възлести ръце и едно усмихнато лице. Кожата на лицето й, противно на очакванията за тази възраст, бе доста гладка и запазена. Очите й бяха красиви. Тази жена бе силно набожна. Бе изчела доста книги и продължаваше да чете. Една от главните теми на разговор със Сергей бяха религиозните книги, които той й доставяше и тя изчиташе от кора до кора. Да, баба Гица бе душата на местната църква, в която нямаше кой да служи вече, освен приходящия поп и самата баба Гица, която бе започнала да пее в тази църква от 15 годишна. Сергей се опитваше да участва в тези бгослужения когато може и баба Гица го насърчаваше да изучи текстовете, които се пеят и да стане по-редовен, но доколкото го познавам, едва ли това много би го вдъхновило, макар и той винаги да плаши жена си, че ще стане поп.
Добре си поприказвахме с баба Гица. За първи път срещах човек, който така силно да излъчва вяра. Може би тази вяра бе запазила светлината в лицето й непокътната. Аз познавам доста хора, включително и свещеници, които твърдят да са религиозни, но никъде не съм срещал такава искреност.
Под тази асма, в този слънчев ден, можеше да си приказваме до безкрайност с баба Гица, ако не бързахме. Успяхме да чуем само една история от нея - тази за Света Мария - Египетска и колкото и кратка да беше историята, разбрах защо Сергей така се е залепил с MP-тройката си за нея. Баба Гица можеше да разкаже много неща и те бяха все интересни. На тръгване се наведох да й целуна ръка, обичай, който става все по-забравен днес, но по-необичайното бе, че тя също ми целуна ръка. А може и да е било обичайно за нея – хората да си целуват ръцете, не като днес – да целуват ръката само на свещеника и то с големи резерви. Защо тя ми целуна ръка си е все още неразрешен въпрос за мен и, честно казано, ме е страх да го разреша.
Тръгнахме си около обяд, когато в колата вече бе започнало да става душно, бавно маневрирайки по стръмната, огряна от слънцето улица, заобиколени от родени през лятото симпатични кученца - дружинка на баба Гица, а също и източник на бълхи, поради които ни напръскаха на излизане от къщата с някакъв препарат. Самата баба Гица бе излязла с двата си бастуна на портата и ни махаше, и аз, колкото и да съм късоглед, не спирах да виждам светлината, която струеше от очите й и от цялото й лице, чак докато колата не зави и не изгубихме баба Гица от поглед.
На връщане се наслаждавахме на чудните багри по дърветата край пътя, които, кой знае защо, изчезнаха в момента, в който напуснахме виещия се път, който водеше към Нисово и навлязохме в землището на съседното село – равно като тепсия. С този преход се появи и обхвата на мобилните телефони, жена ми веднага ме откри и ми се развика по телефона, къде се мотаме още, когато се върнах си вдигнахме лют скандал, после се сдобрихме, после отидохме на гости на Сергей и Теодора, там се напихме и към два през нощта се прибрахме, а на другия ден - неделя - работихме цял ден над един превод, на смени, защото главите ни бяха като шиници. В понеделник започнаха сърбежите и ме сърбя цяла седмица от ужилванията и ми е поду ръката като самун. Макар и със закъснение, пчелите ми го връщаха тъпкано за „нирваната” в събота.