автор: milcho

Отново е есен. Отново съм тук. Същата стая. Същия парк. И тези приказни дървета.
Жълти, червени, кафяви, бели, черни. Есенна дъга. Стоя и гледам втренчено през прозореца. Не е точно прозорец. По скоро е “фенстер”. Така му казват тук. И си мисля как така стана...какво стана с мен, та една година не съм на себе си. Кой съм в същност. Защо този цял – странен, да го наречем “живот” съм бил един, а сега изведнъж, нещо става и вече съм друг. И то не постепенно, а от раз. Кой така ме люшка и хвърля от една лудост в друга. Като едно еко махало. Но не са ли твърде големи маховете. Няма да имам сили вече за друг. Тоя май ще е последния. Затова и е най-сладкия. И затова навярно се радвам като младоженец. Ех Шандор. Ех Приятели. Това е положението.

И изведнъж усещам нещо ме лази по крака. Тръскам го, все едно ме е полазила муха. Мухата май отлита. Нещо странна ми се вижда тая муха. Тук. И загрявам. Ами тук няма мухи. Няма и кал. Какви мухи ми се въртят из чутурата, та пиша само щуротии тия дни. Я да полегна малко си казвам. Преуморен съм май. И се опъвам на матрака. Ей така както съм с дрехите. А трябва скоро да тръгвам за работа. Луд ден ще бъде и днес... И от това тръпки ме полазват. Отново тая досадна “муха” ми каца на ръката. Тоя път съм вече ядосан. Сега ще я хвана. Е няма да я прасна като хлебарка. Забравих, тук няма и хлебарки ...как го правят не знам. Това ми се вижда най-голямата чудо: да нямат хлебарки! Сигурно с това Ню-ДДТ ги требят и не им понася на тия гадни животинчета...У нас те са си все пак нормални – хлебарчици,
сладурани, я да видите какви има в Азия – да речем в Индонезия – като малки мишлета са ...със зъби! С една такава се гонихме по-посолството ни в Джакарта. Ужас. И там спал известно време. А да не говорим по Корея (Южна) на всеки ъгъл на пазарите продават печени мазни хлебарки – като семки ...и се носи воня ...

Запушвам си носа. После поднасям шепата си към него. Да се почеша. Нещо ме сърби. Значи днес ще бера ядове. Така ме казваше баба. В шепата ми е “мухата”. Стискам я леко с цел да я пусна през фенстера. Милостив съм към мухите. Защо това е друга тема. Но към хлебарките не! Не ги понасям да ми гадят по хляба. Но тая муха е странна. Не ми жужи, като леко се охлабя юмрука. Не иска да бяга. Тогава решавам да направя един експеримент. Да я пусна. За малко и после пак ще я гоня да я хвана. Ясно е, че ща хвана Михаля втория път, но имам опит и в тоя занаят – по гоненето на Михал. Годо съм гонил, та наш ли Михал ще ми си опре и вече се разсмивам на глас. ПУСКАМ МУХАТА. Да видим сега що ще е. Но странно. Тя не бяга. не лети. Взирам се. Слагам си другите очила. Махам и тях и я гледам, ама съвсем от близо, като с микроскоп. Нали съм доста късоглед. И чудо! Ами това на е муха. Ами това е една КАЛИНКА! Боже, не е възможно! По това време, калинки, само на едно място по тава време има сезон на калинките. В Ашевил в Северна Каролина. В хотел “Хамптон ИН”. И в обсерваторията им ПАри. И по целите тези там невероятни планини на чероките настъпва сега “СЕЗОНА КАЛИНКИТЕ”.
Поразен съм. Малко е да се каже. Сърцето ми почва да бие неравно. Нещо ме стяга и по гъба. Трябва веднага да взема хапчето за кръвно. Само това ми остава да ме друсне сега инфаркт. Ще оплескам цялата програма тук. Вземам едно хапче и си мисля трескаво – откъде е тази калинка. Не може да бъде. Това е тая от тези същите, които ме последваха скрити в сака ми. Чак от Атлантско! Като са върнах от там, където написах едно от първите ми и най-стойностни стихотворения, а именно “Сезона на калинките” те изскочиха, по-скоро излетяха и се разпълзяха из стаята тук. Тогава с Катя, ги събрахме внимателно и ги пуснахме през фенстера в парка. Така ще каже някой стават екологичните катастрофи. Да ама кво да правя. Не посягам на калинки. Те са моите пътеводители. Накъдето литнат и аз натам. Не само по-повод на женитбата. Нали вече съм младоженец значи съм свършил и тая работа.

Но ето сега не знам какво да правя. Но едно е ясно, няма да съм сам вече. Внимателно я поставям на цветето – на жълтите хризантеми които ми подариха за рождения ми ден - абе кво ви будалкам. Сам си ги купих. И се оглеждам за още калинки и пак чудо още една и още една, едната жълтичка, даже ми пълзи по екрана на лаптопа и все едно ми вика – пиши Милчо пиши за нас, ти си добър Човек. Ни ти го казваме, ние от страната на Джони! Вярвам Ви отвръщам тихо, “момент маль”! Е, не е чак “Айн момомент, Цвай Щунде” ама набързо ще склапя нещо и за Вас. Прав съм бил. Очаквах , очаквах да сте верни но чак пък толкава - Не!
Я вижте какво съм ви написал за вашите сини приятели от България и им рецитирам едно стихо, което написах по повод разните цветове:

Сини калинки

синя - Родина

Интересно откритие направих днес призори,
че калинките били са не само червени, (и жълти) а сини.
Ала този факт не е нов, и не само мен ме гори,
просто известен се оказа от 3-4 и 3-4х10,
3-4**10 години.

А тогава една, всъщност беше само една,
прелетя и кацна на ръката ми топла и бяла
и от този ден със вина, а и без видна вина,
тръпна като клен, като лист ясен, при всяка,
при всяка, раздяла.

После прочетох като дъх на жена, че петната им били,
и се оказаха, да, 5 или 9, но винаги, винаги черни.
В същност така е, от черното най-силно боли,
а пък СИНИ били защото са винаги, винаги, винаги
- винаги верни!!

И след време те ме заляха като летен рояк.
Все летят и ръцете ми стискат и галят и палят!
Не отлитат призори и не чакат никакъв влак,
и добре ми е с тях, няма що, няма що, няма що,
няма що да се хваля.

Сини калинки, сини приятели, земна любов,
синьо небе, син синчец, синя, синя година!
Не отлитайте, моля ви, свиря с рог оня син зов,
който ме връща и от Рая, и който
се казва синя, по-синя от синя най-синя
Син на Синя Родина!

(03.03.2008 08:29 ЕЕТ София, Редута)

Понеже СИНИЯ цвят е цвета на ВЕРНОСТТА, а не като го експлоатират някои у нас. И очите на Майка бяха небесно сини....

Те моите верни калинки ликуват! Разлитат се по стаята. И ми махат приветливо. Време е да тръгвам за института. Но едно е ясно ВЕЧЕ НЯМА ДА СЪМ САМ тук.
Отново съм с тях. Отново е “Сезона на Калинките!”

Сезона на калинките

Една, Калинка, съвсем неочаквано,
долетя при мен без да пита.
Гледах я как се увива по пръста ми,
накъде ли сега ще отлитне?

Накъде, накъде ли ще тупка сърцето ми,
тази есен, в това циганско лято?
Не очаквано, очаквам приятни терзания,
и изглежда ще бъде на запад.

Колко малък наистина бил е света,
една шарана пулсираща топка,
Но и колко време сме плели плета,
да я ритаме в желана посока.

Но, не съм уверéн, че още сме стигнали,
да осмислим солта на Сократа:
Извън този кръг е всичко останало,
тази малка точка тук, е Земята!

Прегръщам Ви хули мои.

Милчо КИ.

Потсдам 2008.10.22. 10:31 MEZ.

PS. По скоро Милчо Ви или защо така официално,
просто Милчо ТИ.