автор: rozix

Тъгата на зимата се състои в липсата на цветове.
Зимата е отчайващо бедна на цветове – след колоритната експлозия на лятото и есента семплият изглед на зимния пейзаж за известно време предлага отмора на очите, но само за известно време ...
Очите, изглежда, обичат цветовете, защото зимната меланхолия се корени точно в копнежа на човешките очи по разнообразие. Изобилието от празници през зимата е находчивият начин на хората да създадат малко радост за очите си в един сезон, така депресиращо лишен от колорит. Лично аз не бих имала нищо против да посрещам Коледа без сняг, без минусови температури и облечена в бермуди и тениска вместо с вълнен пуловер и ботуши с мъхеста подплата. Една Коледа в Бразилия, например, би ми се отразила добре. Там цветовете като че ли никога не си почиват, предлагайки се щедро на вечно гладните за зрелище човешки погледи.
Старостта често се асоциира със зимата и причината за това отново е в цветовете. С годините хората загубват цвета си, някакси избеляват, износват се – телата им посивяват, изсъхват, подобно на дърветата през зимата. Никой не задържа погледа си върху старостта твърде дълго – тя не е привлекателна за окото, защото е бедна на цветове, студена е като бръснещ северен вятър.
Наскоро сърфирах в Интернет и попаднах на последната снимка на Грета Гарбо, направена от някакъв вманиачен папарак около година преди смъртта й. Гледах снимката и буквално ми стана студено, побиха ме тръпки. Фотографията беше цветна, но старицата на нея приличаше на старо изтърбушено кресло, захвърлено до уличната кофа за смет. Ето в какво старостта превръща хората – в негативи на собствените им цветни снимки. Няма нищо по-вледеняващо и навяващо мрачни зимни мисли от това.
Очите ми се разстроиха от гледката и аз побързах да им намеря нещо по-весело и наситено с циан, магента и жълто, за да ги накарам да забравят потискащата зимна фотография на Старостта. Написах в сърчбокса на Гугъл „Бразилия” и цветовете моментално ме заляха като гигантски вълни цунами. Чудя се дали в Бразилия има стари хора или всички по някакъв магически начин остават вечно млади, телата им не се износват и не избеляват. Не мога да си представя по безкрайните бели плажове на Копа Кабана да се разхождат безцветни старци с луничави ръце и изпъкнали вени, приличащи на палеонтологически разкопки.
Едно от нещата, заради които обичам глобалната мрежа е това, че ти позволява с едно кликване на мишката да сменяш сезоните. Така за по-малко от час успях да премина от смразяващата скандинавска зима на Гарбо към наситено синята, чувствена фиеста на Бразилия.
Зърнах старостта и очите ми се изплашиха, така че побързах да ги върна към тропическата младост на вечното лято.
Може би затова съществува на пръв поглед нелепото твърдение, че единственото нещо, което не се променя с годините, което остава неподвластно на старостта, са очите. Между Грета Гарбо на 25г. и Грета Луиза Густафссон на 80г. няма нищо общо с изключение само на едно – очите. Погледът й не се е променил – от него лъха хлад, както когато е в разцвета на своето лято, така и когато е в разгара на своята зима. Тази жена е била стара още, когато се е родила. Тя никога не е познала младостта, никога не се е наслаждавала истински на цветовете, за нея щастието е било „terra incognita”.
Вярно е, че погледът не се променя с възрастта. Затова си има безупречно логично обяснение – очите са най-жадният за цветове човешки орган, те се хранят с цветовете, събират ги цял живот както пчелите събират прашец . А цветовете са младост, лято, топлина – телата се износват, избеляват като старо пране, изсъхват, очите остават вечно млади, искрящи, търсещи, неспокойни, заобиколени от гъста паяжина бръчки, но въпреки това упорито вперени напред в хоризонта. Човешките очи са живото доказателство, че душата е безсмъртна. Неслучайно повечето хора умират с отворени очи – в последните си мигове те искат да съберат възможно най-много цветове, достатъчно, че да им стигнат до следващото прераждане.
И още нещо – душата на мъртвите според мен излиза през очите. Очите са нещо като антени, които улавят честотите на вселенското радио. Когато човек умре, Господ прибира антените и малкия си радиоприемник-душата. След продължителен основен ремонт и фина настройка, Той отново пуска радиоприемника и антените в употреба.
Погрижете се антените ви да са добре нахранени с цветове, за да могат радиоприемниците ви да улавят ясно вселенската радиостанция.