автор: gorski

Ерато златокоса и ти, сладка лютня,
где радост да подиря в грижа неуютна?
Скръбта ми успокойте, утешете стона,
преди да се превърна в каменна колона,
в нещастен паметник и знак на мъка жива,
в бял мрамор, който кървави сълзи пролива.
Щом чуждите нещастия човек си спомни,
то собствените му изглеждат скромни.
О, клета майко (ние все виним съдбата,
а в глупавия ум навярно е вината),
къде са твойте седем щерки, седем сина?
Лицето ти е станало като пустиня.
Край тебе виждам аз четиринайсет гроба -
четиринайсет вика в твоята утроба -
и ти прегръщаш тези ледени могили,
злощастна майчице, останала без сили!
Какви цветя от сърп жесток са покосени,
от бурен дъжд върху земята повалени!
Каква надежда храниш? Чакаш ли ти нещо?
Смъртта ще сложи край на мъката зловеща.
О, Аполоне, Артемидо, със стрелите
и лъковете си защо не съкратите -
от милосърдие или от гняв победен -
на старата жена живота непотребен!
Но нова казън стигна тази горда мисъл:
тъй както плачеше, Ниоба вкамени се
и редом със скалите каменни застана,
ала и тъй живее скритата й рана.
Извират през скалата сълзите сърдечни
и спускат се на ручей в планините вечни,
където звяр и птица пият. Несломима,
посреща бурите през лято и през зима.
Там няма гроб над кости, там не е Ниоба,
но тя си е мъртвеца, тя си е и гроба.

Бележка: Ниоба е дъщеря на Тантал, съпруга на тиванския цар Амфион, изгубила наведнъж седемте си дъщери и седемте си сина, които били пронизани от стрелите на Аполон и Артемида. При вида на своите мъртви деца Ниоба се вкаменила.
Цикълът Трени е посветен на преждевременната смърт на дъщерята на поета, Оршула.

Превод от полски: (с) Иван Вълев