автор: sradev

Имало едно време, когато времето било много и все хубаво.
Тогава времеядците живеели щастливо и безгрижно. Не садили време, не копали, не поливали, защото времето си растяло под път и над път, и все било слънчево и весело. Така разказват старите времеядци, които не от една ливада време са опитвали.
Но дошли перачите и времето се понамокрило, посърнало и помрачняло. Перяли те думи, фрази и дори цели изречения. Много вода им трябвало и те все локви си поръчвали от небето. А в локвите, както е известно, времето не вирее - едно рахитично е, опърпано и много мрачно. А мрачните времена са с лош вкус и така времеядците ги разболяли коремите. Опитвали се да сушат времената, но те все били кални и пълни с изпрани буквички, поизпадали от прането на перачите.
"Когато няма риба, и бръмбара е риба" си казали времеядците и започнали да подяждат буквички. Първоначално хапвали от сухите буквички, но те са твърди и не много съгласни, после се научили да ядат и от по-мокрите, а в краят на краищата и съвсем разводнените. Дори Ъ-ъ им станало деликатес. По цели думи наведнъж гълтали и така станали буквоядци. И почнали да хвалят Новото Време и забравили за доброто старо време.

Така винаги става - на сух бостан доматите са му криви.