автор: vesan

Трите решетки на прозореца ме разделяха от трендафила. Цяла нощ валя, а дъждът и вятърът, който го блъскаше, бяха толкова хладни, че розите
разцъфнаха.
Тази сутрин вятърът ги люлее, а също така отнася в синьото небе огромни бели облаци, които решетките на прозореца разкъсват. Тези решетки са окичени с железни шипове, по-остри от тези на трендафила.
Дървената врата, бронирана с гвоздеи, е отворена. Главите на пироните са големи като очи. Светлината на облаците и слънчевия пламък влизат през отворената врата и горят по плочите на пода.
Хортензията не цъфна. Тя няма да цъфне, не получава достатъчно слънце, намира се в сянката на кръглата стена. Тя образува голям куп, населен със заспали охлюви. По време на дъжд, те напускат своя град и техните следи,
тръгвайки от хортензията, рисуват сребърно ветрило върху каменните блокчета на двора. Не знам дали те се завръщат или това са други, родени от тъмната влага, които ги заместват под листата на растението. Те се залепваха за тях, здраво се закрепваха, и се хранеха от техния скрит сън.
Хортензията няма да цъфне. Тя е кръгла и по-висока от ябълково дърво.
Ако беше цъфнала, аз щях да я стъпча с конете на пазачите. Нейните цветя са
глупави и безсмислени като учтивите думи.
Мари тръгна да ме защити или да ме предаде. Той е достатъчно силен, за
да ги убие всичките с ръцете си. Аз съм също толкова силен колкото него.
Тръгвайки, той беше оставил вратата, от където влиза слънцето, отворена.
Вчера сутринта, както през останалите дни, ние чакахме във високата стая
на кулата, когато стадото мина. Призори ние бяхме тръгнали на лов и не бяхме
открили нищо освен щурци. Връщайки се, Мари беше заклал прасето, а аз се бях бил срещу трима от охранителите ми. Но това не е добра битка, те не смеят да удрят. После, Мари и аз, ние се бяхме качили във високата стая, за да чакаме, както през останалите дни. Бях облечен в желязо и коприна. Изтегнах се върху сандъка, с врат облегнат върху затворената желязна ръкавица. На тавана, по дължината на основната греда, виждах да тича върволица от мравки. Винаги съм ги виждал там. Това е техният път. Те минават от там от толкова дълго време, че техните крачета са прокарали кафява следа върху гредата. Това са тези мравки, които се срещат само в нашата страна. Тяхната глава е черна, а коремчето им е червено с формата на сърце. Те са жестоки. Когато нощна пеперуда, оглупяла от деня, треперейки, застане на пътя им, или някой нещастен паяк го прекоси те се втурват, сграбчват ги с краката си, разкъсват ги с удари на зъбите си на хиляди малки парчета, отнасят ги. А тези, които не участват в кървавия пир, минавайки наблизо, изправят вертикално червените си кореми, от гняв или може би от глад.
Мари наблюдаваше пътя от тесния прозорец. Той носеше расо, но никога не
съм знаел дали наистина е монах. Той се занимаваше с мен от смъртта на баща ми. Това го отегчаваше, мен също. Всеки ден ние чакахме този, който или ще дойде, или няма да дойде по пътя. Времето тече бавно.
В долната стая пазачите се забавляваха да хвърлят с две ръце своите
шпаги срещу мишена от дънери на дървета, в които те се забиваха звънейки.
Седнах, прозях се и сандъкът изскърца. Свалих железните ръкавици и
набедрениците си и ги хвърлих. Времето течеше бавно. Главата на Мари преграждаше прозореца. Шаячната дреха на гърба му се опъваше като върху голяма бъчва. Той ми направи знак с ръка и се отдръпна. Видях как стадото идва по пътя. Животните бяха тридесет на брой, не по-големи от кучета, но имащи дълги, изправени, космати магарешки уши. Зад мъжът, който ги водеше, по две и по четири, те вървяха в тръст. Първите две теглеха висока колкото тях кола, натоварена със снопи ечемик. Последната редица беше от три добичета. Едно животно вървеше само на края.
-Това са женски мулета – казах аз на Мари.- Да отидем да ги видим.
Слязохме на пътя. Стадото вече беше минало. Когато застанахме зад него,
последното животно, това което вървеше само, дойде направо при мен и започна да хапе обувката на десния ми крак. Стържейки, зъбите му се забиваха в нея и едно ръмжене излезе из гърлото му. Гледах го. Стадото продължаваше пътя си. Мъжът, който го водеше, носеше овчарско наметало без ръкави, с цветът на земята, което покриваше главата му и се влачеше по пътя.
-Това не са женски мулета – каза Мари – това са вълци. Това са вълци,
настроени срещу вас. Мъжът, който стои начело им, бе убит от баща ви.
Първоначално беше обесен, после – влачен на опашката на един жребец. Той бе убит от баща ви. За това той се държи сурово с него. Той е дошъл с тези вълци,
настроени срещу вас, за да открие мирът, който дава отмъщението. Сега той току
що пристигна, търси леговище. Когато го намери, ще пусне вълците срещу вас.
(следва)