автор: rozix

-Вие гледате обедната емисия на bTV, ето и по-важните събития от деня . . .
Изключих телевизора и станах. Снощното уейв парти продължи до 5ч. сутринта и сега не знаех на кой свят съм. Добре, че беше събота.
Тъкмо се канех да взема душ, когато телефонът звънна.
-Моля?
-Здравей, не те събудих, нали?
-Кой се обажда? – попитах, въпреки че го познах по гласа.
-Петър е. . . или Пиер, както предпочиташ – лек смях в слушалката.
-Последно Петър или Пиер, току-що ставам и ми е малко трудно да мисля?
-Ок, извинявай. Искаш ли да се видим довечера? Може да отидем на кино?
-Ами, чакай да помисля. Става, добре.
-Към 7ч. ще мина да те взема тогава.
Затворих без да му отговоря. В правото мълчанието е равно на съгласие, скоро го бях прочела някъде. Определено го беше изтълкувал по същия начин, защото в 7.05ч. цъфна на вратата.

Вечерта беше тиха и топла, разхождахме се в парка. И двамата мълчахме. Странна работа – уж сме възрастни хора, а в подобни моменти нямаме какво да си кажем. Отиването на кино беше просто начин да отложим мълчанието. Вървях до него и не мислех за нищо, усещах само дразнещо пулсиране в лявото рамо – беше ме ухапал комар. Въпреки това не се насилвах да кажа нещо, не се притеснявах, че изглеждам глупаво отстрани, това не беше умишлено пестене на думи, а мълчание, наситено с тежест и лепкав аромат на полски цветя. Той запали цигара и в един момент бях напълно сигурна, че ще наруши тишината, но грешах.
Изпрати ме до вкъщи и докато отключвах вратата ме прегърна леко. Дори не ми каза чао или лека нощ, тръгна си без да пророни и дума.
Кучето спеше в коридора, свито на кълбо върху чехлите ми.
-Бърти, нашият човек май издържа на изпитанието.
Бърти прие думите ми като покана да скочи в леглото, така че не заспах сама.