Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: mimozina
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14130

Онлайн са:
Анонимни: 311
ХуЛитери: 2
Всичко: 313

Онлайн сега:
:: pc_indi
:: Markoni55

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Март 2024 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаИстория за копчетата
раздел: Приказки
автор: lepidopteria

Задухали северните ветрове и времето станало студено. Дървета започнали да събличат шарените си одежди и да се приготвят за зимен сън. Небето се сгушвало все по-ниско над земята и дните ставали все по-къси. Всички кожухчета отново се усмихвали на своите малчугани, готови да ги даряват с топлината си през студените дни. И всички те имали своята гордост – копчетата – малки или големи, цветни или прозрачни, с две или с четири дупки, пластмасови или метални, зашити с цветни конци или зашити с бели конци...
Кожухчета толкова обичали своите копчета, че постоянно се припирали едно с друго, чии копчета са по-хубави, чии копчета са по-модерни, чии копчета закопчават по-добре. И всяко от тях казвало: “Моите! Моите!” А копчетата сякаш се издували върху зимните дрешки и всяко заблестявало със своето качество:
- Аз съм зашито с кръстат бод! – казвало едното
- Аз пък съм прозрачно и подхождам на всяка друга дреха – хвалило се друго
- Аз съм направено от метал и блестя повече от вас – извиквало третото.
Наставала такава олелия от споровете между кожухчетата и техните копчета, че те започнали да забравят за задълженията си към децата. Само черния котарак лениво потупващ с опашката си се радвал на настаналата глъчка. Протягал мързеливо лапите си зад стъклото на малкото кухненско прозорче и си казвал: “Не е на добре тая работа! Ще видим какво ще стане!” и тихо продължавал да мърка. За да се покажат все по-хубави едно пред друго кожухчетата се разкопчавали. После карали Вятърко да ги издува толкова силно, че започвали да се развяват и вече не топлели детски телца. Тогава майките решили да ги накажат, защото подсмъркащите малчугани ставали все по-болни и по-болни.
- Трябва да се вземат мерки! – казала едната майка.
- Да, трябва да измислим друг начин да закопчаваме кожухчетата на децата – съгласила се втората майка.
След дълго мислене и спорене една майка казала:
- Аз предлагам да махнем всички копчета от кожухчетата на децата и поставим ципове! Те хем са лъскави и модерни, хем са няма да се разкопчават навън!
Всички майки я погледнали възхитени от идеята и изненадани, че толкова време са загубили в мислене без да се сетят за ципа. Развълнувани те набързо събрали измръзналите си дечица и им обявили тяхното решение:
- От днес нататък кожухчетата няма да бъдат с копчета, защото те не си вършат работата! Ще ги сменим с ципове!
Речено – сторено. Хванали майките големите си шивашки ножици и започнали “кръц-кръц”, “кръц-кръц” и свалили копчетата едно по едно. Завайкали се кожухчетата, заплакали:
- Не ни сваляйте копчетата, не ни махайте красивите копчета, ние ще сме безполезни без тях...
Но острите ножици не чували сълзливите им викове. Останали без копчета кожухчетата най-много се страхували да не бъдат захвърлени в някой мрачен и влажен килер и никога повече да не видят своите малчугани. Треперели си захвърлени в единия край на шивашките маси и не смеели да гъкнат от страх. Само от време на време се чувала по някоя и друга въздишка:
- Каква я свършихме сега?! Каква, каква?!
А копчета, изпопадали на земята, се заоглеждали едно друго и открили, че вече не били така хубави както, когато били пришити на кожухчетата. Хубавото метално копче вече не блестяло така силно, щом било захвърлено под стола. Прозрачното копче даже не се виждало къде се е търкулнало, защото се сливало с цветовете на пода. А в средата на копчето с кръстат бод зее ли четири огромни и празни дупки, които хич не били привлекателни. И тогава копчета разбрали, че с тяхното царство е свършено. Всяко се опитвало да се скрие по-добре от другото, за да не го захване метлата. Едно се мушнало под скрина, друго паднало под масата... но тя успявала да стигне до всяко от тях. И изведнъж всички те се озовали на боклука.
Зимният Вятърко все така силно фучал измежду дърветата, но той вече не им бил приятел. Вече нямало какво да издува, та копчетата да блеснат с красотата си. Те стояли мръсни и накаляни пред уличната кофа и само скитащите котки ги настъпвали с още по-мръсните си лапи. Вайкали се копчетата, плакали, но вече нищо не можело да се направи.
А в къщи, точно в този миг се случило нещо необикновено. Майките хванали старите кожухчета, почистили конците от копчетата, измерили ги от край до край със сантиметрите си и прилежно ги сгънали.
- Какво ли ще правят с нас?! – питали се кожухчетата - Нещо лошо ли ще ни се случи?!
- Какво ли? Какво ли?
И в този момент:
- Чакайте! Вижте! – провикнало се най-горното кожухче. - Та това са ципове...
- Значи няма да ни изхвърлят? – попитали другите кожухчета
- Не, няма. Ще ни пришият ципове!
- Но те са еднакви и не са красиви – възпротивили се другите
- Може да не са красиви, - казало най-горното кожухче - но поне няма да ни изхвърлят в някой боклук, както направиха с копчетата...
И в този момент кожухчетата въздъхнали тежко, умилени от топлите си спомени за красивите копчета, които носели. Спомнили си игрите с Вятърко и им домиляло за толкова далечното вчера, когато всичко си е било наред. Гушкали се едно в друго – еднообразни и грозновати. Само с различните си цветове им останало да се гордеят, но това вече не ги вълнувало. Те разбирали, че със загубата на копчетата си всъщност са загубили приятелите си. А циповете - те били различни – нови, лъскави, модерни – ала на техният фон кожухчетата изглеждали още по-стари и съсипани, още по-грозни и по-еднакви. Но майките вече вдявали конците в големите си игли и запришивали циповете. Само острите иглени върхове укорявали кожухчетата:
- Нали ви казахме да си пазите копчетата, нали ви казахме!
На сутринта малчуганите ги облекли пак. Ала палтенцата тъжно се провиси от раменете им – прилепнали и здраво закопчани. Вятърко ги подканил за игра, но те не помръдвали от местата си - само тъжно го поглеждали.
А копчетата, събрани на една купчинка от котешките лапи, отчаяно и тъжно гледали своите кожухчета. Опитвали се да се преместят по-близо до тях, но ледът вече ги притискал толкова здраво към земята, че дори най-силния полъх на Вятърко не би могъл да ги отмести.
- Ципове... – говорели си те – смениха ни с ципове! Та те не придават оная красота на дрехата, която ние можем...
- Не са толкова оригинални
- И прозрачни,
- И нямат кръстат бод по тях...
Да, циповете не били така пъстри, нито така красиви като копчетата, но държали кожухчетата здраво до телцата на малчуганите и ги пазели от ледените заигравки на Вятърко.
- Ето, това синьото е моето палтенце – викнало металното копче, едвам подало се от купчината.
- А това там, зеленото, е моето – викнало прозрачното
- А това, – въздъхнало копчето с кръстат бод – най-хубавото, е моето... – и тихо измежду зейналите му дупки се процедила една капка разтопен сняг.
- Вижте! – извикало прозрачното копче и всички погледнали в неговата посока. Към тях се приближавал все още тъмният силует на нещо иначе познато. Копчетата се сгушили едно в друго и зачакали да видят кой идва.
- Мяо! Мър-ър-ър-мяо! - предупредил за появата си черния котарак от съседната улица – какво ви се е случило, копчета?! – попитал той, завъртайки опашка пред лапите си. И копчетата му разказали за сполетялата ги беда. Черният котарак облизал едната си лапа, после облизал и втората, лениво потропнал с опака и казал:
- Вие всички знаете за моите велики предци – египетските котки, нали?!
- Какво, какво за котките?! – попитали с досада отчаяните копчета.
- Как какво?! – възмутил се котаракът, но пък обичал да слуша собствените си разкази за тях и продължил – моите велики предци – египетските котки – били надарени с особени сили. Те можели да променят съдбата на всички и всичко, затова те били издигнати в култ и почитани като божества...
- Какво от това, котарак?! – прекъснали го копчетата – това не ни помага с нищо!
- Е, опитвах се да кажа, че и аз, като техен наследник, притежавам определени дарби...
Копчетата се вторачили в котарака – бил си обикновената съседска котка, но сега стоял пред тях някак по-величествено и дори по-страховито.
- Искате ли да ви помогна?! – попитал той със снизходителен глас – искате ли отново да се приберете по домовете си?!
Копчетата все още сепнати от предложението не знаели какво да отговорят, само гледали с разширени очички черния котарак и всяко се надявало отново да се прибере. Тогава котаракът се изправил. Козината му се наежила, а очите му заблестели по странен начин. Опашката му се изправила първо високо нагоре, а после се заразмятала откъм гърбът му.
- Мяо! Мър–ър-ър-мяо!
Сила котешка ела
и децата доведи,
копчета ей сега
в друго нещо превърни...
Мяо-о-о!
И изведнъж котаракът изчезнал както и се бил появил. Вятърко задухал и разровил навалилите отгоре им снежинки. Глъчката на малчуганите се чувала все по-близко и по-близко. Една детска ръчичка се заровила в мръсната купчина и извадила копчето с кръстат бод; изтрила го от калта и го стиснала в мъничката си шепичка.
- Това си е моето копче! – зарадвал се малчугана – Хей, вижте тук са всичките ни копчета. Искате ли да си направим нови колела за количките с тях...
В миг многото детски ръчички се заровили в снега и започнали да си търсят старите другарчета. Всяко детенце намерило своето копченце, почистило го старателно от насъбраната кал и го мушнало в топлото си джобче. А всяко копче си казало наум, че никога, ама никога вече няма позволи гордостта му да застане на пътя към неговото детенце. А за благодарност малчуганите направили голяма и удобна картонена каросерия с чисто нови колела, в която цяло лято разхождали позастарелия черен котарак.

Песничка за копчето

Щом почука бяла зима
И снежинки завалят
Дрешката ти копче има
Да те пази от студа...

Пр:..

Имам хиляди роднини,
Ала ти си ми любим...
Вече толкова години
Туй кожухче си делим...

пр:
Аз съм копченце щастливо
Че живея с теб сега...
Малко, кръгло и игриво
Дрешката ти аз крепя...


Публикувано от alfa_c на 12.10.2008 @ 20:17:28 



Сродни връзки

» Повече за
   Приказки

» Материали от
   lepidopteria

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Трети март
автор: gringo
789 четения | оценка 4.90

показвания 16689
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"История за копчетата" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.