автор: Ricarqt_na_Pe4alniq_Obraz

Обичането и събличането са дълбинно обвързани, не само заради шаблонната асоциативна връзка, която може да се изобрази в следната понятийна ситуация: обичам е дума сродна с обичаен и обикновен, а както всички чувстваме в съвременното ни местодействие колкото повече нещо за нас е високо фреквентно, то просто става обичайно, а колкото по-обичайно е нещо, толкова по- ни съблича психически и физически, ако тези две неща все още са разграничими.
Та не само заради баналната асоциация, а и защото ще дойде ден, когато тревата отново ще е зелена и лицемерните фуги на подсъзнанието няма да пропуснат този факт.
Но в случая текстът най-отгоре ни подсказва за друг тип съзнание, създало го. Съзнание отново консуматорско, но прекалено интелигентно, за да е консуматорско. То консумира чуждото, без да има акт на консумация. Така ние сме във възможност да изконсумираме връзка с човек, който ни подминава на улицата в рамките на 3 до 17 секунди. В нас е останала насладата, а той е капо. Това консуматорство е гадно. Добре е хората да се консумират и изплюват поне взаимно, поне заедно.
Сега давам тестиса си за мастилница на моя партньор в текста. Завещавам му да вкара малко сюжетец, щипчица-две иронийка и малко сълзи, в чаена лъжичка. Та нека той вкара своето перо в моята мастилница и доизконсумира гениалността на капки, обляла го от мен.
Пропит с желязната непоколебимост и студената логика на перото, ще си позволя, макар и плахо, да навляза в нюанса на булевардната интрига. Задкулисен поздрав на окото и блъф за безразличие – това е тъмният цайс на ежедневната разходка. А там, зад полароидния му отблясък, се крие зов за бис на мимолетното, консуматорско театро. 3 до 17 секунди, а? Колко жалко (за жените). И все пак, някои не плюят. Измамно невинният поглед, преглъща всяка капка Платовръзка. Миг по – късно, запалил цигара, оставил спомена напоен с нафталин, пробягва припряно из лицемерните фуги с хаотичното безразличие на клонак електричество. Това е най – близката дефиниция на любов, позната на днешния пешеходец. Неможещ да открадне време за емоционална авантюра. Потръпващ с игривите нотки на подкоремна пиперливост. Чаена лъжичка сълзи? Ще поръся стрелата на циничната си усмивка с капчица, може и две и ще пронижа някое сърце. И ако окото на минувача още не се е сраснало с цайса, може и да изплюе разумен отговор на моето предизвикателство. Да остави дрехите на ежедневните им грижи, да покрият все повече с все по – малко. Да ги остави на мястото им. Да потърси онези 3 до 17 секунди отвъд разумния довод на първичното си съзнание.
И мастилницата пресъхна. Може би с малко стимул от опитна ръка... и реките на Вавилон отново ще изпълнят с вдъхновение ( и малко свян, надявам се) писеца на един прикрит мечтател. Сполай ти и си избръсни веждАта.
Веднъж с моя приятел Александър Иванов Йончев си зададохме въпроса има ли живот след текста? Има ли свят извън текста? Веднъж си го зададохме и повече не си отговорихме.
Текстовете стават ли по-добри, когато отлежат? Или изсъхват? А може би съсъхват. С този текст направихме експеримент - оставихме го в един зимник, но пипалца на картоф не му пораснаха. Оставихме го в бъчва. Хиляди хартиени винарки във форми на различни букви летяха безплътно покрай бъчвата. Виждахме ги само при литературен залез на някой стар литературен критик. Поляхме текста с пикня на поет, размесена с повръщано. Нищо не стана. Днес дори и поетите пикаят обикновена пикня.
А двамата автори на този текст вярваме, че е имало и други времена.
Събличайте се, без да се обичате. Съблечете си сърцата.
Субстанциите отлежават по различен начин. Исками се да вярвам, че това, което ни накара да извадим от прашния долап бинарното перо, е натрапчивият вкус на отлежалото. Един прокъсан лист хербарий от специален сорт винарки. Един спомен, за това, как се обгрижва гроздето на нашия нравствен динамичен стереотип. Как се подрязва, как се бере и как се изстисква сокът му, за да е верен вкусът му. In vino veritas, казват. Causa perduta, бих добавил, гледайки буренясалия темпорален отрязък, в който се опитваме да засадим съвестта си. Да, Ванка, вярваме в миналото и подяволите, някога е било нужно само да те препикае Вапцаров, за да се почувстваш личност. Противно на плевелите, които никнат с имена на зеленчуци и проповядват олово и щастие в синтетика, единствено думите остават бронирани. Има ли свят извън текста? Вероятно да, но можеби – не. Светът е там, където решим да съблечем сърцата си. Ако го направим както на листа, така и извън него, ще живеем истински и в двата свята. Аз ти предлагам да си напишем имената в снега по стария, момчешки – поетичен начин. Да видим тогава, има ли поне малко творчески жълто там. Ако не открием, ще приседнем, заедно с нашия добър познат, пред кръчмата, ще налеем чаши и ще полеем с тях лозята на спомените. Ще си поговорим за нашите неща. Сещаш се – кога си намигат жените и за уроците по удивление. Ще снабдим, с други думи, нашия свят с подходяща почва. Ако не друго, поне няма да сме капо откъм veritas. Съблечете си сърцата! Колко вярно казано!