автор: heel

Зад бюрото седеше млада жена, която съсредоточено се взираше в някакъв документ и щракаше нервно с химикалката си. При влизането ми, тя ме погледна, дарявайки ме с една от онези служебни усмивки, които по принцип много мразя.
Тази усмивка обаче ми хареса, може би поради факта, че на лявата й буза се появи чаровна трапчинка. Беше облечена в черно сако и бяла ризка с широка яка. Истинска бизнес дама.
– Здравейте! – казах аз.
– За компютъра ли? – попита тя и отново насочи вниманието си към документа.
– Да, казаха ми, че хард диска е изгорял.
– Така изглежда – промърмори жената и небрежно отметна кичур от дългата си, черна коса зад ухото.
– Може ли да погледна?
– О, да разбира се. – усмихна се още по-служебно тя и този път дори не ме погледна.
Отне ми не повече от минута да разбера, че компютърът и има сериозен проблем.
– Ще трябва да го взема.
– Моля? – зелените й очи ме гледаха неразбиращо.
– Казвам, че трябва да го взема за да го оправя.
– Ама разбира се, нали за това сте дошъл – отговори леко нервно тя и продължи да си чете.
Наведох се и започнах да откачам кабелите. Тогава обаче разбрах, че с кутията ще имам проблеми, беше закрепена по някакъв малоумен начин. Взех си отвертката и седнах на пода.
– Искате ли да се дръпна? – попита жената.
– Не ми пречите. Вършете си спокойно работата.
Въпреки това, стори ми се доста странно, че не отиде да си чете тъпия документ някъде другаде. Не че имах нещо против гледката на краката й. Съвсем добре си изглеждаха в тези черни чорапи.
Започнах да работя, като от време на време хвърлях по един поглед. Имаше добре оформени прасци и изящни глезени. Черната й пола леко се беше набрала, така че можех да видя вътрешната част на лявото й бедро и свивката на коляното й.
Опитах се да се концентрирам и успях да отвия един от винтовете без да се намушкам.
– Има ли проблеми? – попита меко тя.
– Тази стойка е малко... но ще се оправя.
– Добре – каза тя и щракна с химикалката си.
Беше си събула обувките – островърхи, кожени пантофки, тридесет и шести номер. Стъпалата й висяха отпуснато на няколко сантиметра от пода. Изглеждаха съвсем малки, почти детски. Не помръдваха изобщо. Помислих си, че цялата й нервност се е концентрирала само в ръцете. Отново чух щракането на химикалката и се ухилих. За момент се загледах в извивката на ходилото й и в розовата петичка, която прозираше под черния чорап, а после се заех със следващия винт. Преборих го геройски.
Чух леко изскърцване и видях, че столът й се завърта. Пръстите на краката й се отъркаха в ръката ми, а аз се отдръпнах стреснато, удряйки главата си. Усетих нежното й стъпало върху бузата си.
– Ух – изпръхтях аз.
– Какво има? Трябва ли ти помощ? – изчурулика тя.
– Не. Знам какво правя – казах аз след кратко колебание.
Посегнах към глезена й и го погалих, първо плахо, а после по-решително. Тя нито помръдна, нито каза нещо, сякаш искаше да ме насърчи. Ръката ми се плъзна нагоре и започна да масажира прасеца й. Не знаех какво точно възнамерявам да направя, но определено бях силно възбуден. Когато достигнах до коляното й, тя изщрака нервно два пъти с химикалката, но ме остави да действам. Бедрата й бяха копринено меки...
– Деси, шефът иска да те види – някаква жена каза на висок глас, после изчезна на някъде.
Аз подскочих като ужилен и хванах отвертката.
– Идвам след минутка – отговори тя.
Успях набързо да откача кутията и се изправих.
– Свърши ли?
– Да ... аз...
– Кога ще е готов?
– Кой?
Зелените й очи се впиха в мен, а на устните й заигра палава усмивка. Чаровната трапчинка отново се появи.
– За компютъра говоря.
– Ааа... още утре.
– Прекрасно.
Започнах да прибирам нещата си. В това време, тя се извърна и избута стола настрани, без да става от него. Почти бях приключил, когато отново погледнах към нея. С едната си ръка се подпираше за бюрото, а с другата – за перваза на прозореца. Ръцете й трепереха от усилието. Опитваше се да се настани в инвалидна количка. Долната ми челюст увисна, а в това време тя успя да се справи. Чудех се какво да кажа, като я гледах как с отработени движения на ръцете, намества един по един безжизнените си крака. Нищо не казах. Тя избута количката към вратата, а след това погледна през рамо към мен и каза:
– Беше ми приятно... че ми отделихте внимание.