автор: ra

С първия лунен лъч се промъква и поезията. Тайнствена като младо момиче, нереална като мъгла, докосва те нежно, а след това те поема в себе си... Самата тя толкова невидима, а губиш всичко освен нея. Разперил бледите си ръце търсиш нещо истинско. Взираш се с прогорените си очи в нищото..., а там няма друго освен нея.
Накрая и се отдаваш с цялата си душа. Рисуваш я с устни. Галиш я с дъха си. Разперваш ръце, за да я поемеш цялата. И като художник нежно я ваяш с върховете на пръстите си. Оцветяваш я с аромата на мислите си. Затваряш очи, за да се слееш с нея. Тя е твоя - изцяло твоя. Като дива блудница стене под устните ти, гърчи се нежно под допира на пръстите.... Накрая идва и едничката ти награда непресъхващите заклинателни крясъци с които прогаря небесата и оросява сърцето ти. Насладата - цялата красота е в насладата която си и дарил. Цялата нежност е само в няколко придихания...
Тя е пепелта по крилцата на пеперудите, но също и пепелта от кладите. Тя стене, но и плаче. Овлажняваш я с език и я събираш с устни като пепел разпръсната от вятъра...

Спях заобиколен от пълния мрак и липсата на спомени. Но луната изгря в съня ми. Прокрадна се първия лунен лъч и ме пое в себе си, понесе ме нагоре. Бях като перце от птица понесено от ветровете които се бореха за мен. Прехвърлях се от лъч на лъч издигах се все нагоре и нагоре...
Пробудих се. Лежах на някаква поляна. Луната проникваше през клоните и галеше нежно лицето ми. Обожавах я тази луна толкова красива в голотата си. Листата и шепнеха любовни слова. Тиха нежна музика сякаш лъчите свиреха в мен. Една многострунна китара от лунни лъчи, разлюлявана от всеки трепет в душата ми.
Някой танцуваше над мен. Разтворих широко очи. Онова русо момче танцуваше под лунните лъчи. Изправих се и се приближих към него:
- Защо танцуваш сам?!
-Тихо - прошепна то.
Потанцува още малко поклони се елегантно и дойде при мен.
- Лунните момичета обичат тихата нощна музика - зашепна пак то - колко е красиво, когато луната се ражда и всички тези момичета...!
Разпери вдъхновено ръце и се понесе отново в танца.
Едва тогава ги съзрях тези полупрозрачни лунни момичета... Душата ми се понесе заедно с тях в тих нощен танц. Изчезнаха всички мисли, освен насладата от цялата тази красота...
Но луната заспа и слънцето прогори очите ми прониквайки зад клоните. Отидоха си и лунните момичета... Сънищата ми отлетяха нанякъде с тях, да се носят в лунните им танци... Защото с изгрева на слънцето умира всяка поезия. Но лунните момичета винаги се връщат в съня ми и онова русо момче...