автор: VOINOV

Войводата бе получил тежък хабер от железничани за някаква си Неранза. Мърсувала с Ацко бей в Симитлии за жълтички, не обръщала внимание на мъжа си Костадин, а на предупреждението да не погазва християнската вера, махнала с ръка и гърбом отвърнала, да си гледат тяхната си работа – в нейния живот да не се бъркат.
Преминавайки от Сърбиново за Падеж, четата прехвърли брода на придошлата и пълноводна от дъждовете Струма и влезе в Горна Железница.
В централната махала, нареди да повикат Неранза и докато се решаваха организационни въпроси, тя се появи пред него. Млада, красива, хубава, напета, с вързана назад оранжева и украсена над челото с разцъфнали цветя кърпа, фустанът и бе чист и пригледен, а не стар и кърпен като на повечето селянки. Лицето и - бяло, нежно, без никакъв мъх, гладко, прилично на гола праскова, и навярно затуй я бяха кръстили с името Неранза. Прилягаше и, беше си тъкмо като за нея. А очите, те светеха като две искрици в затихващ огън в дъждовно време – хем бистри, хем малко тъжни.
Войводата я загледа с интерес. “Х-м, па, хубава беше, нейната вера…” – помисли , но рече:
- Неранзо, искам да те питам нещо.
- Питай, бай Яне. – отговори звънливият глас, и някак изведнъж прободе сърцето му. Бе виждал красиви жени, но тази носеше някаква особена и неуписуема красота.
- Х-м, дочух дека си одила при Ацко бей, за парици.
- Това си е моя работа. – прободоха го очите и.
- Алал да ти е и хубост, и вера! Но за другото ми е приказката. Послушай що ке ти река. Не искам повече да мърсуваш българската вера. Да си гледаш Костадин и къщата. Да не се наложи…да доаждам втори пат.
- Той Костадин не ми обръща внимание, пък и какви ги вършим в нашата къща – си е лично наша работа. Очите на хората не вадя.
- Вадиш ги, вадиш. От година време се взе решение, никой да не мърсува християнската вера. А ти пред очите на всички се пременуваш, и - айде в Симитлии при Ацко бей. И в другите села взеха да говорят за теб. Че си убава, убава си! Алал да ти е, – от Господ ти е дадено. Ама от мене – яс ке те питам – и да видим ти какво ке ми речеш. Ке мърсуваш ли с християнската вера?
- На никой не му влиза в работата – аз що правя.
- Чуеш ли аз какво те питам? Ке мръсиш ли, християнската вера? – гласът му бе станал по-тежък и по-гръден.
Лицето и бе лъчезарно, сякаш някак удивително просветнало от думите му.
Янето не бе очаквал отговора, излезнал от разкошните и, нацъфтели устни.
- Па и Ацко бей го прави по-убаво от моя Костадин…
Наглостта сякаш го зашлеви в лицето. Никой досега, ни българин, ни турчин, не си бе позволявал да отвори така устата си пред него, царят на Пирин.
- Неранзо, ке те питам само още еднаж, ке мърсуваш ли с християнската вера…
- Нали ти кажах, дека това си е моя, а не твоя работа…
- А аз ти кажувам дека…
- Ти не можеш да ми кажуваш на мене…
В това време, ръката неусетно напипала дръжката на ножа, го извади… и красивата глава литна на една страна, тялото постоя, постоя, па рухна насред кръга наоколо.
Селяните мълчаха. Те бяха получили правосъдие. Щяха да отнесат и погребат Неранза извън гробището.
Гръмотевица от към високото раздра тишината. Войводата погледа пред себе си, смирил гласът на кръвта си.
- Хайде дружино! Тръгнуваме. Тук си свършихме работата.