автор: radi_radev19441944

...

Доктор М реши да отложи намерението си, поради възникването на един съществен проблем, който се състоеше горе долу в следната банална постановка: Какво следва по- нататък? Този въпрос го затрудняваше, защото очевидно не можеше да се твърди със сигурност, че по-нататък няма нищо и всичко свършва в момента на натискането на спусъка, ако и когато то се случи. Това беше най-приемливия вариант, но нямаше как да бъде вероятен, поради множеството присъствия в битието, започващи с хомосапиенс и приключващи с последното едноклетъчно, независимо от обстоятелството дали обектът притежава съзнание или само елементарни възприятия за околната среда, осигуряващи ориентация във временното пребиваване с необходимата сигурност при оцеляването, както и възможност за самовъзпроизводство. Точно тази неяснота относно бъдещите преображения го притесняваше, защото перспективата за едно непълноценно участие се оказа достатъчно дразнеща и много по-неприемлива от едно абсолютно небитие, доколкото е допустим подобен вариант. Възпираше го идеята, че абсолютната смърт едва ли е постижима поради наличието на фактора живот - евентуално докато в реалната и все по-доказваща се вселена съществува поне един жив организъм. Именно този неизяснен феномен го застави да направи отсрочка, поне докато - и ако е възможно - бъде реализирана някаква приемлива теория, разглеждаща един или друг аспект като евентуално допустими. Очевидно търсенето не можеше да бъде ограничено само в сферата на съществуващите религии, които до една лансират идеята за вечен живот, но нито една не е наясно в какво точно се състои /е вграден/ този вечен живот и дали изобщо е възможен извън конкретна материална субстанция.
Доктор М хвърли пистолета в бюрото и отвори нова бутилка. Напоследък тази процедура се повтаряше доста често в паралел с нарастващата депресия и неизменно се налагаше констатацията, че постигането на още една отсрочка е възможно най-лесно с отварянето на нова бутилка. Това отлагаше решаването на проблема временно. Отначало бе установил, че тишината се сгъстява, а след това се отвориха празни пространства, които ставаха все по-празни, въпреки наличието на гарванови ята виещи се в пурпура на залезите и тълпящи се в кошмарите на Ван Гог. Това е едно особено състояние на духа, когато внезапно се налага тезата, че наоколо няма никой и нещо повече – че никога не е имало, защото всички присъствия – близки и далечни - се получават нереални и някак странно неподвижни зад периферията на едни прихлупени хоризонти със или без гарванови ята, където се събират вселените – най-вероятно бели, защото тази тишина е също така бяла и също така неподвижна, но това няма нищо общо с въртенето на земята и с цикъла на Йоркската дукеса.
Не можеше да си спомни от кога не беше напускал пределите на вила Сантория, защото все повече му се губеха множество събития. Понякога му се струваше, че то не се е случвало никога или поне в близките няколко еона, но явно не можеше да бъде възможно, ако не от друго, то най-вече поради необходимостта от доставка на продукти, дрехи и други битови необходимости, без които е трудно да се преодолеят някои физически неудобства. Вила Сантория е също така бяла – някъде в края на Галактиката - както и всичко друго, а освен това заселването тук се оказа окончателно или поне до момента на натискането на спусъка, ако теорията за преображението се окаже достатъчно убедителна и неизискваща допълнителни корекции. Поради избледняването на спомена, съвсем смътно в някакви фрагментарни сънища успяваше да улови отделни детайли от някогашни участия – свои или чужди – които впоследствие се опитваше да сглоби в цялостна картина, но след като успееше, неизменно констатираше, че там няма нищо съществено и никога не е имало.
По принцип, не помнеше родителите си. Понякога му се представяше почти като на сън някаква излиняла картина от най-ранното детство, когато го водеха в една жълта сграда при една млада и много красива жена, която го наблюдаваше от ъгъла с безизразни очи; тогава му се искаше да отиде да я прегърне, но не му позволяваха; нямаше представа защо не му позволяват, а после реши, че наистина е било сън. Остатъка от детството беше свързано с някаква обществена институция; не искаше да си спомня за този период; после всичко се промени и всичко сякаш започна от начало. Но това беше до време; правеше каквото е нужно, докато проумее, че нищо не е нужно: най-напред премина учебния процес, след което се включи в работата на онова научно учреждение, в което участието му се оказа несъществено и се принуди да го прекрати. Беше в състояние да натрупа богата колекция от несъществени участия, а напоследък и това престана да прави. После – много по-късно - се появи другата млада дама /стори му се, че двете си приличат/, която известно време се разхождаше по алеята с тисовете и се отбиваше за кратко във вила Сантория, веднага след което без да произнесе нито дума, започваше да се разсъблича. Но от известно време прекрати да се отбива; след нея остана само един забравен чадър, чифт дамски ръкавици и една светлосиня сянка, която прекосяваше нощем стаята и изчезваше зад завесите от тъга. Понякога се опитваше да си спомни името и, но това го затрудни, тъй като никога не бяха говорили по този въпрос и май за нищо не бяха говорили; всъщност, то едва ли беше толкова належащо. Дори по-късно, когато видя некролозите на една ограда и там беше написано името, отново не се изненада особено, защото внезапно установи, че бе очаквал нещо подобно. Бе споменала веднъж, че възнамерява да го направи и той потвърди, че идеята си заслужава вниманието, дори би било твърде впечатляващо. Но се оказа, че не е скочила от онази скала в края на алеята, а употребила приспивателни – експеримент - не е толкова драматичен, но не по-малко ефикасен, имайки предвид резултата.
Всъщност, след погребението, тя започна да се отбива във вила Сантория значително по-често от преди и нейното присъствие ставаше все по-убедително. Виждаше я в полунощ седнала отсреща на масата и потънала в мислите си, но това състояние не беше нито ново, нито изненадващо, предвид откровената баналност на подобно събитие; мълчанията отдавна си бяха спечелили територия и едва ли след нечия смърт би могла да настъпи съществена промяна. Често чуваше в полунощ откъм залата за гости, където беше пианото, между паузите от всяка тишина, кънтящите протуберанси на Сен Санс и това бе тя. Викът на совата, плисъкът на капчука, вятърът в комина, дървоядът в стария скрин – всичко туй - това бе тя. Често я откриваше в леглото си – гола и тръпнеща - и малко преди оргазма се събуждаше облян в пот, за да установи отново отдалечаването на чезнещата и сянка.
Разходките траеха максимално кратко – от вила Сантория до скалата в края на алеята с тисовете и обратно. Тази скала не се отличаваше с нищо особено. Обикновена скала, завършваща с пропаст, където някога според легендите – нормално за всички подобни скали – скочила някаква млада жена. Със сигурност е било така, защото силуетът и още лежеше отразен на дъното и доктор М го виждаше особено ясно нощем при пълнолуние, макар че той не можеше да има нищо общо с жената от некролога. Причината беше, че доктор Н бе развил особена сетивност да вижда подобни силуети и вероятно това го принуди да изостави работата по проекта за уточняване формулата на хормона, регулиращ дълголетието. Още от момента, когато установи, че е успял да постигне реализация и въпросната формула лежеше в папката на бюрото, подкрепена с множество експерименти, се появи онзи – възприел образа на усмихващ се близнак и обяви своята божественост – доктор Н реши да прекрати работата. Най-напред изгори папките, изгори дискетите, изтри файловете с информация; внезапно бе стигнал до парадоксалното убеждение, че смъртта е необходимо условие за живота. В този ред на мисли се оказа, че шестте милиарда хомосапиенс, обитаващи планетата и наторяващи ландшафта, са напълно достатъчни, за да я съсипят, така че може да се мине някак и без дълголетие. Последствията бяха, че накрая хвърли оставката си на шефа и се установи трайно във вила Сантория, където се отдаде на аристократична леност установявайки, че това състояние е напълно в унисон с настоящите му философски концепции. Естествено, че всички го обявиха за луд, но това не можеше да промени решението му. Дори още тогава се промъкна идеята, че за да бъде всичко направено както трябва, е нужно да бъде унищожена и погребана абсолютно цялата информация, засягаща проблема – тоест – включително и собствената му персона като основен източник на потенциални неблагополучия. Първата стъпка към осъществяването на новия план беше веднага след напускането на работата да се снабди с пистолет, понеже това му се стори най-простото и ефикасно средство за намиране пътя към небитието. Когато служителят от оръжейния магазин прояви интерес и го запита за какво му е този пистолет, той обясни спокойно:
„Защото имам разногласия с господа”.
„ Да не би да възнамерявате да стреляте по господ?”- усмихна се продавачът.
„ По-вероятно по себе си”.
С това разговорът приключи, но още същата вечер, когато се канеше да премине към последната процедура, на вратата се почука и веднага след това нахълта онази лудата. Той дори не се впечатли, защото в същия момент осъзна, че май точно това бе очаквал; няколко пъти тя бе нахлувала в сънищата му по точно същия брутален начин. Не се впечатли и когато веднага започна да се разсъблича; би било изненадващо ако не го направи. Имаше красиво тяло, но не беше много ясно дали го съзнава или изобщо е без значение. Вече съвсем гола, тя метна поглед към масата, където лежеше забравения пистолет и подхвърли небрежно:
„Как мислиш да го употребиш, да не би да си решил да пробваш дали може да ти пробие дупка в черепа?”
„Имах намерение да се самообслужа по подходящ начин, но ти ми попречи” – отговори той отегчено.
„ Не се притеснявай, то не е толкова належащо и винаги можеш да го направиш”.
„ Права си – може да почака – потвърди той с нарастваща безучастност – сексът е за предпочитане пред всяка дупка в черепа.”
Повече не разговаряха по този въпрос; не беше и необходимо. Тя си отиде веднага след приключването и повече не се появи. Появиха се некролозите. Вероятно поради тези причини, той отложи самоекзекуцията, за да осмисли още веднъж станалото. Не беше никак респектиран от нейното решение, но по-скоро от бързината на изпълнението. Оказа се, че веднага след завръщането от вила Сантория е употребила таблетките, което беше трудно обяснимо.
Всъщност, той я познаваше съвсем бегло; един или два пъти я бе засичал – скитаща по алеята с тисовете и единствено, което успя да установи със сигурност беше, че е достатъчно луда. Но нямаше представа, че е значително по-луда отколкото бе преценил. Известно беше, че всички от вилната зона я знаят добре, но никой не я познава добре. Освен безбройните и малко съмнителни слухове за разни ексцентрични демонстрации - участия в глупотевиците на Биг-брадърс, порно спектакли и пр., нищо определено не можеше а се каже. Бе купила малка къща на самия връх над вилната зона и се бе заселила там сама. Това не можеше да бъде естествено за една млада жена с фрапираща хубост, доколкото е възможно да бъдат предсказуеми младите и хубави жени. Явно бе побягнала от нещо или от някой, а може би от себе си. Впоследствие се изясни, че наистина е така.
Доктор М бе помолен да присъства, когато комисията по разследването на смъртта правеше оглед на къщата и откри множество ръкописи, дискети и компютърни разпечатки, където се съдържаха архивите. Освен всичко друго, тя си бе водила дневник, който изобилстваше с поетични експерименти – навяващи някакви зъзнещи асоциации. Това още веднъж потвърди диагнозата.
„ Имате ли представа защо го е направила?” – попита следователят.
„ Възнамеряваше да го направи, но не очаквах, че ще е толкова скоро – поясни доктор М – вероятно е въпрос на лични убеждения.”
Онзи го изгледа внимателно и побърза да се махне.
Обитавайки вила Сантория, доктор М бе достигнал до няколко уточнения, които се оказаха достатъчни за по-нататъшното му участие в битието. Внезапно бе установил, че няма нужда от нищо. Необходимостта от нови придобивки от битов, социален, интимен и всякакъв характер – подхранващи егото - се представи пред него в цялата си незначимост. Емоцията липсваше напълно и алюзията за категории като радост, болка, разочарования ставаше все по-абстрактна и все по-поддаваща се на теоретични преценки. Трудно беше обяснението за наличието на някогашни амбиции – касаещи конкретна реализация; вече липсваха такива. Трудно беше обяснението за внезапни пристъпи на привързаност, обич, любов или ненавист - характерни за някогашното му ежедневие; наличието на подобни състояния беше изчерпано и нямаше идея как е било възможно. Съвсем странно звучеше един пасаж от Заратустра, който някога го бе поразявал с безумието на своята красота: „Копнежът на свръхобилието гледа от усмихващото се небе на твоите очи”. Вече не откриваше нищо подобно нито в себе си, нито около себе си. Липсваха всякакви чувства и предпочитания по отношение на околните – било то жени или мъже – и тяхното участие не го впечатляваше с нищо. Характерно състояние беше досадата. Хората от обкръжението, доколкото съществуваше такова, се бяха превърнали в обекти – все по-ненужни и все по-разбягващи се марионетки в някакви застинали вселени, където нищо не се случва; нямаше никаква нужда от тяхното усърдно доказване. В тази неясна ситуация появата на госпожица Х – така бе нарекъл онази от некролозите – се свеждаше само до отделни еротични изпълнения с ограничен ефект. Отначало се опасяваше от по-настойчиви домогвания от нейна страна – доколкото бе наясно с психологията на жените, но те скоро бяха опровергани; нещо повече: оказа се, че госпожицата не по-малко се безпокои от подобно развитие; дори веднъж по време на разсъбличането подхвърли недвусмислено:
„ Надявам се, че като съвременен мъж, няма да си позволиш наличието на някакви трайни сантиментални настроения”.
„ Същото очаквам от твоя страна „- успокои я той и с това уточненията бяха приключени.
По-късно, след появата на некролозите, когато имаше възможност да се запознае от части с някои пасажи от дневника, не беше никак натъжен от лаконичните и звучащи по-скоро като справки категории:
13 октомври: „Вали непрекъснато и е отвратително. Отказвам се да ходя до скалата и тази идея със скачането без парашут май не е най-подходяща. Между другото имах нужда от малко секс и се отбих във вила Сантория, където пребивава един подходящ обект…”
Не можеше да бъде прибавено нищо повече към тези кратки характеристики и доктор М ги прие без възражение. Доколкото той самият бе припознат само като незначителен „обект”, средство за ползване при определена ситуация или занаятчия - предлагащ конкретна услуга, това изобщо не го впечатли; ясен му беше подобен начин на мислене.
По-нататък дневникът продължаваше в същия лаконичен и недвусмислен стил:
20 октомври: „ Още вали и става все по-гадно. Отказвам се напълно от първоначалния вариант. Явно пак съм се разгонила и прескочих отново при доктор М. За съжаление докосването е като до влечуго; повече няма да го правя”.
Тук записките приключваха и финалът беше достатъчно категоричен. Разбира се, появата на некролозите нямаха нищо общо с неговото участие. Единственото, което разследването успя да докаже бе, че тя сама си бе поръчала и налепила собствените некролози, както и доставката на ковчега. Все пак – доста странна загриженост.
Доктор М не пожела да отиде на погребението. То не го развълнува особено. Стори му се, че е най-безсмисленото нещо на света – по-безсмислено дори и от самото раждане. С процедурата се зае някаква погребална агенция и всичко се осъществи максимално безшумно. Не се появиха дори роднините, доколкото ги има, сякаш бе произлязла от нищото и това е съвсем в реда на нещата. Покойницата бе оставила завещание, с което предоставяше недвижимото си имущество като почивен дом за столичните проститутки и една предсмъртна бележка, адресирана към медицинския екип, изготвящ смъртния акт – също толкова безсмислена и лаконична, както целия и живот:
„ Надявам се констатацията относно качеството на моята „natural death”** да е на нужната висота. Възкресението ми в онзи сандък под земята едва ли би се отличавало с особена тържественост”.
Но всичко се оказало на нужната висота и не се наложили специални проверки. Погребението било скромно и с минимален брой опечалени.
Но което бе особено дразнещо, тя се появи още същата вечер във вила Сантория и седна отсреща в позата на най-скъпа гостенка. Доктор М не беше готов да я посрещне, но не можеше да се твърди, че посещението го е разтревожило. То някак си се вписваше в представите му за реалност. Дори в този си вид - като пратеничка от небитието, гостенката изглеждаше особено привлекателна.
„ Да не си решила да ме укоряваш, че не дойдох на тържеството”- подхвърли мрачно той, като се опитваше да установи дали не сънува.
„ Ни най-малко – усмихна се тя – доколкото те познавам би било странно, ако беше го направил”.
„ Тогава какво искаш?”
„ Не се притеснявай, този път не съм дошла да правим любов”.
„ То само това остава – да хукна да правя любов с призраци”.
„ Нищо чудно. – усмихна се тя - Предполагам, че си наясно с диагнозата си”.
„ Напълно. Твоето присъствие я потвърждава безапелационно”.
„ Сигурно не допускаш, че съм сътрудничка на сатаната, командирована тук да се пазари за душата ти”.
„ Дори и не съм се сетил за това. Моята душа, доколкото я има, вероятно отдавна е ипотекирана и вписана в папките на сатаната. Мисията ти – предполагам - е повече хуманитарна. Няма да се учудя, ако започнеш да ме убеждаваш да се върна към професията и да се заловя с обществено полезна дейност”.
„ Ето че си дойдохме на думата. Точно такова намерение имам. Представям си колко би бил доволен от себе си, обслужвайки възхитените бабички. Нали, докторе?”
„ Понякога ми се струва, че обслужването на бабичките не е толкова вредоносно, колкото на онези млади магарици за разплод. Планетата се препълни с извержения”.
„ Не проумявам обикновен геронтофил ли си или сам започваш вече да остаряваш? Наистина доста странна се оказва твоята професия. Уж най-хуманната, а е в състояние е от много загриженост към пациента да те направи абсолютен мизантроп. А къде останаха Хипократовата клетва и апела на Христос за любов към ближния?”
„ Мислиш ли, че ако Христос беше практикуващ медик, не би се изградил като завършен мизантроп?- възрази доктор М- Освен това, съобразно постановката на Ницше любовта към ближния е по-скоро любов към себе си. Но в конкретния случай тя също не е на нужната висота”.
„ При всички случаи твоята самоинициатива няма да се окаже от най-удачните. Вероятно следващата си изява ще трябва да осъществяваш в обвивката на плазмодий или някакво едноклетъчно. Така че не е нужно да бързаш.”
„ Ти от къде знаеш; да не би да си участвала в преразпределението на съдбите?..”
Доктор М внезапно осъзна, че разговаря със самия себе си, още повече, че то нямаше как да не е така, след като ковчегът с неговата събеседница изплува отново с потресающа яснота сред някаква потънала в полусенки морга. Очакваше всеки момент да се събуди и да се избави от кошмара, но това се оказа невероятно трудно; единственото, в което беше абсолютно сигурен бе, че продължава да сънува, но не можеше да го преодолее и кошмарите следваха един след друг. Разбира се, покойната доминираше безапелационно в този сценарий: появяваше се ту в позата на разсъбличаща се амазонка - дрехите и се подмятаха из цялата стая - ту в позата на умираща, макар че вече бе умряла; лежеше в ковчега съвсем гола – забелязваше се дори бенката над венериния хълм – но когато той се опита да и поднесе цветя /кой знае от къде се взеха тези цветя/, тя се изхили подканящо и се надигна да го прегърне. В следващия момент, когато се опита да я подхване, откри че държи в ръцете си манекен от витрина за конфекция; нещо се разпадна с трясък, наоколо се разсипаха конфети и книжни етикети с лика на Мерилин Монро – разноцветни и усмихнати; появиха се коне, с които мъртвата препускаше в някаква солова кушия и сребърни звънчета кънтяха в главата му с нестихваща монотонност.
Доктор М се събуди върху дивана съвсем разсънен, сякаш никога не бе заспивал, с чувство за все същата необятна празнота, но бе поразен от наличието на неочаквано болезнена ерекция, веднага след което установи, че телефонът упорито дрънка. С нежелание пое слушалката. Кой ли можеше да бъде в този дъжд посред нощ?
„ Доктор М на телефона. Кажете моля!”
„ Отвън съм и чакам да ми отвориш”- обади се настойчив женски глас.
„ Но коя сте вие?”
„ Как коя съм аз? Момиче на повикване - нали преди малко ме потърси и аз пристигам.”
„ Но аз не си спомням такова нещо.”
„ Има заявка от вила Сантория и това е твоят телефон. Хайде по-бързо отваряй, че умирам от студ!”
Доктор М не можа да възпроизведе нищо в паметта си, но гласът му се стори странно познат. Когато отвори вратата и тя нахълта във фоайето заедно с вятъра и дъжда, нещо сякаш го блъсна в главата и го зашемети. Отдавна не беше изживявал подобен шок. Беше същата онази млада жена – мъртвата – която лично бе видял в ковчега и, която предния ден бяха погребали. Госпожица Х. Нямаше обяснение какво се случва; всичко напомняше пиянско бълнуване и в главата му се затъркаляха отломъци от съвсем странни и налудничави ситуации. Откъм залата за гости отново прозвуча онзи пасаж от Сен Санс, макар че там отдавна нямаше никой. В първия момент си помисли, че продължава да сънува или, че изобщо не е той, а някой друг – пребиваващ в друго време и с друга идентификация. Чудеше се дали не е съвсем полудял.
„ Мислех, че повече няма да те видя” – каза той след кратко размишление.
„ Че ти никога не си ме виждал – изхили се посетителката и веднага започна да се разсъблича – тук ли ще го правим или в другата стая?”
„ Чакай, не бързай толкова! – възрази доктор М – Нещо ми се губи и искам да разбера какво е. Как попадна тук, ти ли си това? Вчера те погребаха и вън има некролози.”
„ Глупости, никога не са ме погребвали и няма никакви некролози – прихна развеселена гостенката – надявам се, че още съм жива”.
„ Не си, – настоя доктор М – не си жива. Аз лично видях…”
„ Нищо не си видял. Сигурно имаш халюцинации, пък и как ли няма да ги имаш като си се завеял из този пущинак – млад мъж. Аман от умопобъркани тази вечер!..”
„ Не се притеснявай – ти беше много красива в онзи ковчег – една такава вдъхновена красота. Също като жива”.
„ Стига щуротии - хайде, че времето минава! – сопна се тя – Аз работя по график. След малко ще дойдат да ме вземат.”
„ Никой няма да дойде да те вземе и никъде няма да ходиш. Оставаш тук!”
„ То не зависи само от мен; аз си имам шефове и те искат да се отчитам”.
„ Майната им на шефовете ти; кажи им че ще им заплатя достатъчно. Не! По-добре им кажи, че съм те осиновил и могат да вървят на майната си.”
„ Хм, ти май наистина си съвсем откачен”.
„ Разбира се, че съм откачен. Всъщност, защо да не останеш наистина тук, не ти ли харесва?”
„ Харесва ми но…”
Доктор М замълча. Множество сенки пробягнаха по лицето му и една неподвижна мисъл застина в погледа. Решението постепенно започна да се избистря и колкото повече се избистряше, толкова по-налудничаво изглеждаше.
„ Ти имаш ли родители, близки, роднини?”
„ Би трябвало да имам след като ме има и мен – отвърна тя с болезнена усмивка – само че не ги зная кои са.”
„ Сестра имаш ли?”
„ Може и да имам. От известно време тя непрекъснато ме посещава на сън, наднича през огледалото и ми чете някакви стихове, от които ми става студено? Освен това чух наскоро – една врачка ми предсказа, че вероятно имам и брат, който бил някаква знаменитост.”
„ Точно това очаквах и аз – подхвърли той загадъчно и внимателно се вгледа в очите и – знаменитост бил, значи...”
„ Защо, какво имаш предвид?„
„ Нещо ми се върти из главата, но просто не знам дали е възможно. Чудя се онази, която погребаха преди няколко дена дали не е била сестра ти. Между другото, прекалено си хубава, за да си останеш на нивото на обикновена проститутка”.
Тя остана с отворена уста.
„ Знаеш ли, въпреки че си съвършено луд, започваш все повече да ми харесваш; ти не само си привлекателен мъж, но има нещо у тебе, което кара жените да се озъртат. Аз като квалифицирана проститутка, мога да го потвърдя със сигурност”.
„ Права си. Винаги съм жънел успехи сред проститутките. Но сега имам друго предвид. Дай ми паспорта си”.
„ За какво ти е, да не би да си водиш посетителките под каталожен номер?”
„ Нещо такова. Дай ми го.”
Тя се захили и му подхвърли небрежно документа, след което запали цигара. Той го взе и отиде в кабинета, където се забави няколко минути около компютъра. Когато се върна, я намери съвсем гола и излегната на дивана; погледът му веднага бе привлечен от бенката – същата като онази.
„ Можем да започваме”- каза тя.
По устните му се плъзна много странна усмивка и той внимателно събра дрехите и от пода.
„ Не е необходимо; предпочитам да се облечеш.”
„ Но защо, няма ли да ме чукаш?”
„ Нали ти обясних – не е необходимо”.
„ Ти не ме харесваш - изплака тя - ако трябва да повикаме някоя колежка”…
Той се разсмя и с някакъв спонтанен жест, на който сам не повярва, че е способен, пресегна и я погали по лицето.
„ Напротив. Много ми харесваш и май че си първата, която е успяла да го постигне”.
„ Тогава защо?”
„ Ще разбереш скоро. А сега си върви. Стори ми се, че вън спря автомобил; сигурно е за тебе. Ето ти и хонорара”.
Той и подаде няколко едри банкноти.
„ Много даваш. Това е почти десет пъти повече от тарифата.”
„ Нищо, имам достатъчно. То означава, че клиентът е особено доволен.”
„ Хм. Наистина трябва да отидеш на психиатър”.
Тя набързо навлече дрехите си и малко след това стъпките и затихнаха в коридора.
Доктор М остана прав в средата на стаята, сякаш веднага забравил за нея и още дълго време погледът му не помръдваше от една точка в стената, където пълзеше някакво дребно насекомо. Порази го внезапната идея, че може би то също има душа и се радва на слънцето по свой начин. Откри себе си, въплътен в това насекомо и погледна на вселената с други очи- напълно различни от добре познатите; присъствието на самката се чувстваше осезателно някъде наоколо в един малък, но съвсем достатъчен свят, където няма място за неприспособените и песента на дървояда го доказваше. Там един странно разположен в пространството индивид прекрачи мълчаливо и извади нещо от чекмеджето. Не можеше да се разбере какво, но скоро стана много тихо.

Около месец след този случай момичето получи съобщение да се яви в една адвокатска кантора. Отначало си помисли, че се касае за проблем, свързан с професията или с полицията, но това не се случи. Посрещна я възрастен мъж с очила и разгърна една папка.
„ Госпожица Х?”
„ Да аз съм”.
„ Ще трябва да ми предоставите документите си. Вашият баща ви е оставил доста добро наследство…”
Момичето трепна и лицето и се изопна недоумяващо.
„ Но аз… Но аз нямам баща. Никога не съм имала.”
„ Напротив, имате. Нима не знаехте, че сте осиновена? Осиновил ви е доктор М и наскоро след това внезапно заминал…”
„ Доктор М !? Мой баща!? Аз – осиновена!?”
„ Точно тока”
Тя прихна с някакъв рязък, почти истеричен смях, после замълча и изведнъж се разхлипа безутешно.
„ О, господи! Доктор М, но той… Но къде е заминал?”
„ Не е съобщил къде. Някои твърдят, че за Америка, други за Полинезия, трети за Тибет, но няма нищо сигурно. Само завещанието е на лице.”
„ Жив ли е? Жив ли е?
„ Може би. Кой знае. Само едно не ми стана много ясно – продължи невъзмутимо адвокатът, взирайки се в документите – оказва се, че вашият баща е само две години по-възрастен от вас.”

Р

*                  нещо като нищо
** англ.       естествена смърт