автор: rozix

Смесваме Набоков, Лили Иванова и Пинк Флойд,
изчакваме, докато се получи гъста и еднородна смес и сядаме пред белия лист, за да забъркаме един страхотен среднощен коктейл, в който меланхолизмът на Набоков ще се уталожи на дъното на чашата като тежко и сладко кюрасо, газираната, пенеста и огнена Лили прибавя няколко капки шампанско, което искри на повърхността на чашата, а Пинк Флойд приземяват нашия антигравитационен коктейл с едно тънко и обло като пълна Луна резенче лимон.
Ето, че вече сме готови да отпием от това екзотично, шепнещо с нежен шампанен глас питие и да се потопим в спиралата на простичкото блаженство от слово и музика. Казвам спиралата, защото както проницателно отбелязва Набоков – “ спиралата е одухотвореният кръг, който чрез нея престава да бъде порочен “. Изкуството е това, което ни помага да напуснем порочния кръг на формулата “ битието определя съзнанието “, да развием спираловидната му нишка и следвайки я, да достигнем звездите и да станем част от тях.
А там, горе в небето, битието изчезва, а съзнанието става космическо – предметите нямат имена, веществеността е сведена до минимума на символ, изписващ заедно с другите знаци похвално слово за хелиоцентричната Вселена.
Слънцето лети на огнената си колесница и пръска златен прах върху сведените глави на миряните – хелиоцентрици. Те му принасят в жертва зрели, червени ябълки и кехлибарено грозде, сбрали в себе си най – нежното от огнената му същност.
Слънцето отваря вълшебната си кутия за дарове и всеки мирянин получава звезда на челото, която никога не угасва. Така хората стават звездочели и звездата на всеки е свързана чрез невидима нишка с душата на Слънцето. Тези нишки образуват златна мрежа, подобна на паяжина, която опасва Земята и я пази от космичния студ на Вселената.
Заедно с това звездочелите хелиоцентрици пеят чудни песни в прослава на Слънцето и звездите им осветяват вездесъщия мрак на вселенската тишина – акустиката е невероятна, защото слънчевите гласове изпълват със съдържание заслушания Космос, превръщат го от гробище на мъртви планети в концертна зала.
Слънцето прави още една последна обиколка на сияйното си царство и се отправя към далечните си покои отвъд хоризонта. Миряните притихват в захлас, наслаждавайки се на златисто – кървавия му императорски блясък. Небето притъмнява и уморените поклонници заспиват под строгия взор на Луната, но дори и в съня подарените им от Слънцето звезди светят сякаш, за да напомнят на бездушния Космос, че ледената му тишина не е окончателна, че тяхното Слънце отново ще изгрее. Пламъкът на звездите им прогонва злокобния вселенски мрак, който мечтае да завладее цялото необятно пространство, което не е просто мъртва пустиня, а свещена обител на звездочелите слънцехвалители.
Като такава обител Космосът осмисля безбрежността си, която иначе би била страшна. Но не е страшна неговата безбрежност, защото на звездочелите е нужна акустиката на цялото вселенско пространство за техните ангелогласни песни – как в противен случай биха възпяли Слънцето?
Космосът е като църква, под чийто купол миряните се събират за молитва и славослов на сияйния Бог – Слънце – понякога за смирения вярващ е страшно да обърне взор към този купол, защото необятността го прави тъмен и непонятен. Тогава на помощ идва звездата, дарена от Слънцето, за да напомни на мирянина, че светлината е в него самия, за да разсее с пламъка си мрака и да покаже на смаяния звездочелец, че това е неговият дом.