автор: presian_penchev

Едно момче прекрачи входа на училищния двор. Имаше дълга, къдрева и черна коса, носеше очила, а лицето му беше аскетично на вид.
Носеше светлосини дънки и тениска в същия цвят, но обикновените дрехи не намаляваха неприветливия му и дори враждебен вид, който се дължеше най-вече на намръщеното му изражение и мрачния поглед, които бяха способни да отблъснат настрана всеки. Носеше под мишница тънка, дълга и правоъгълна чанта за рисунки. Училището се извисяваше над него като огромно, безизразно лице, а входът му приличаше на отворена и гладна уста, готова да го погълне.
,,Кажи бе, грозник. Репчиш ли ми се нещо?”-каза му на ум момчето.
Времето беше облачно и мрачно, скоро щеше да завали. Въпреки това учениците се размотаваха из двора. Някои стояха на групи и пушеха цигари в храстите, други влизаха или излизаха от главния вход на сградата. Момчето, което в този момент крачеше по двора към входа на училището, беше станало доста известно напоследък. Не с нещо друго, а именно с големия си талант да рисува. Знаеха го като Кристиян Янев. Наскоро беше спечелил един училищен конкурс-за най-добра рисунка и причината за неговата известност беше именно спечелването на конкурса. Дотук всичко изглеждаше така, сякаш на това момче му се е случило нещо хубаво. Но в действителност събитията възприеха неочакван обрат-съучениците му го намразиха (те и преди не го харесваха, но сега непиязънта им бе достигнала връхната си точка), учителите също и само малка част от тях бе... безразлична към него. А на пръсти се брояха хората, които го уважаваха, заради творбата му и спечелването на конкурса.
И причина за всичко беше в рисунката.
Момчето се канеше да се качва по стълбите, когато в този момент от училището излязоха други пет момчета. Бяха високи, едри и гледаха лошо. Кристиян знаеше, че те неслучайно гледаха по този начин. Целта им, поне едната от тях, бе да всяват страх сред околните и досега това им се отдаваше много добре. Можеше да се каже, че дори твърде добре. Тези момчета бяха бомбата със закъснител на училището. И в този момент, всички те наведнъж, се изправяха точно срещу Кристиян.
-Я виж ти!-каза със злобна усмивка високото, набито момче в средата на дружината, когато и петимата се спряха-Яни художника! Какво правиш, Яни?-след това заслизаха към него и се озоваха на асвалта пред стълбите.
Слабото момче с чантата за рисунки не отговори веднага. Замълча продължително време, докато същевременно се взираше с равнодушен поглед в тях.
-Питам те нещо, Яни-натътри другият.
Кристиян помълча за момент, след което отвърна:
-Каквото си искам.
-Моля?-наклони глава високото момче.
-Добре ме чу.
Останалите се ухилиха злобно.
-Ей, лайьо!-заплаши го другото момче-Внимавай как ми отговаряш, защото ще патиш! Не приказваш с кой да е. Това, мисля че отдавна трябваше да ти стане ясно.
Казваше се Васил и беше лидерът на бандата. Кристиян беше от тези хора, които въобще не се разбираха с тях. Или пък те не се разбираха с хора като него, но това беше въпрос, който нямаше стойност в моменти като този. И такова беше положението, откакто Кристиян се записа да учи в това училище.
Той не спираше да държи погледа си прикован в този на Васил.
-Ами-проговори момчето с очилата-не знам защо, но така и не разбрах за какво става въпрос. Съжалявам, но не се сещам като какъв или като какво да те определя-той каза това с тон на някой, който си отбелязва незначителни подробности-човек, животно?
Четиримата около тях се засмяха злобно. Васил също. След това, с внезапно появила се омраза в погледа и искривено в яростна гримаса лице, той сграбчи Кристиян за ризата. Вниманието на учениците в двора отдавна вече се бе насочило към тях. Ръцете на Васил държаха яката на Кристиян, но другият, изненадващо за всички наоколо, а и за самия Васил, сграбчи на свой ред дясната му китка и я изви с неподозирана сила. След което застана в такова положение, че Васил не можеше да го помести и на сантиметър. Кристиян мислено отбеляза, че китката на другия бе изключително здрава, но това не бе пречка.
-Не си го и помисляй, лайньо-каза той и рязко го избута назад. Не само със силата на ръката си, но и с тази на тялото. В резултат Васил (въпреки теглото си) не само че пусна яката му, но и едва не падна заедно с приятелите си върху стълбите, а на момчетата им се наложи да го задържат. Кристиян бе направил само една крачка напред. Усмивките по лицата на осаналите бяха изчезнали и на тяхно място отново имаше изписано учудване. Явно тези четримата започваха да разбират, че нещо се бе променило в доскорошната им марионетка, от една седмица насам. Само че проблемът бе, че все още не разбираха съвсем, а Васил (понеже отсъстваше миналата седмица) тепърва щеше да има да го разбира. Въпросната седмица Кристиян беше друг, съвсем друг и изглежда продължаваше да бъде такъв, за тяхно нещастие.
Васил, естествено, също гледаше с недоумение. Бе се случило нещо, което не само не бе предвидил, но и беше изключил като реална възможност. И все пак това не намали самочувствието му.
Наоколо дворът бе утихнал и се чуваше дори слабият повей на вятъра.
-Еееей, момченце!-закани се злобно Васил, след като се изправи и отново пристъпи към него-Правиш много грешки и ще си изпатиш. Не си послушен както преди и както трябва да бъде.
-На кого да съм послушен?-попита равнодушно Кристиян.
-На кого ли?! На мен и на приятелите ми, естествено. Чух, че си станал много чепат напоследък. Няма да го бъде т`ва. Трябва да си знаеш мястото.
-Не мисля, че аз съм този който не си го знае, а и така да е, не си ти този който ще го определя. Ти си никой и аз знам, че най-много те е страх от това да си го признаеш. Знай обаче, че ще свършиш зле така и именно това е причината, заради която това ще стане-отбеляза все така равнодушно Кристиян Янев.
-О, не. Повярвай ми-ти си този който ще свърши зле и именно твойте недостатъци и голямата ти уста ще те довършат. И това може да стане много преди да се случи с мен... много по-скоро, отколкото предполагаш, братле.-В очите на Васил горяха тихи, но гневни пламъци, които говореха за заплаха. Усмивките се появиха отново по лицата на приятелите му. Чувстваха, че завръщането на ,,шефа” им донасяше отново баланса, с който бяха свикнали. А именно-нагласата, че са по силни от другите и имаха правото да им се налагат.
Но този Кристиян съвсем не възнамеряваше да спомага за тази нагласа. Точно обратното-смяташе да я разклати. Много сериозно да я разклати.
-Да, може-отвърна той.
Момчетата стояха така и се гледаха, докато не чуха гневен глас откъм вратата:
-Ей, какво става тук? !
Петимата се обърнаха, а Кристиян само стоеше и наблюдаваше. Зад тях се появи охранителят, а зад него бе и учителят по математика.
-Пак ли вие?-кресна им първият.
-Е, какво бе Иване?-каза Милен, един от четиримата приятели на Васил.-Само си приказваме с него.
Иван беше мъж на около четиридесет години, широкопещест и едър. По-едър дори и от тях. Благодарение на него, редът в това училище беше, общо-взето, на добро ниво. Но въпреки това се намираха пролуки, между които се провираха хора като Васил и Милен. Само те в цялото училище смееха да се опълчат на Иван. Но и той не беше вчерашен, никак даже.
-Я пак повтори?!-отвърна той на Милен.
-Еми, да.-намеси се Васил-Питаме го какво прави, дали не е нарисувал пак някоя картина. Знаеш, а и цялото училище знае, че е талантлив.
-Слушай момче-не мисли, че не ми е ясно какво правиш. Нито какво предстваляваш. Не се заяждай с другите ученици, това важи за цялата ви групичка. Наблаюдавам ви аз вас по-специално и съм се убедил, че все търсите лесния начин. Все да си изкарате кефа на гърба на някого. Особено, ако той е по-слаб и особено, ако е сам. Хич не ми се преструвай момче, работата ми е да се занимавам с вас-учениците, особено с такива ,,ученици” като вас и смятам да си я върша както трябва.
Те замълчаха, но Кристиян ясно долавяше как в погледите им, отправени към охранителя, горяха пламъци.
-Ясен ли съм?-попита насред мълчанието Иван.
-Да-каза Стоян-момчето най-вдясно.
-Напълно-допълни Николай, той беше този до Стоян.
-Добре. Предполагам, че бяхте тръгнали да си пушите цигарките. По-добре побързайте, защото часовете ще почнат след пет минути.
Петте момчета изгледаха безизразно охранителя, след което се обърнаха и запътиха към края на двора. Докато минаваха край Кристиян го изгледаха злобно. Николай дори му прошепна: ,,Ще съжаляваш.” Но Кристиян им отвърна със същия равнодушен поглед, с който ги посрещна отначало. Нещо което те не бяха виждали в него преди и което (макар и вътрешно да не искаха да си го признаят) ги плашеше.
Целият двор беше потънал в тишина. Иван се приближи до Кристиян и му прошепна:
-Момче, ако има още проблеми, казвай. Хич не се бой. Страхът от тях е единственото, с което могат да ти навредят. Всичко друго е ала-бала.
-Знам Иване, благодяря ти-наистина изпитваше благодарност към този човек. Той беше един от малкото, които не намразиха Кристиян след онзи конкурс с рисунката.
Постепенно глъчката в училищния двор се завърна. Учителят по математика се приближи до тях и каза:
-Кристияне, тъкмо ти ми трябваш. Ако още искаш да си повишиш оценката, мога да те вдигна третия час. Нали имам с вас?
-Да-отвърна момчето.
-Добре, казвам ти го за да се уверя, че не си забравил. Подготвен ли си?
-Напълно-отвърна му момчето.
-Дано да е така.-довърши учителят, след което заслиза по стълбите и се запъти към магазинчето, отсреща на училището.
-Охо, имаш с математика работа?-попита Иван.
-Да.
-Добре, бъди нащрек и с него.
-Нащрек съм с всеки.
Двамата не си размениха повече думи. Звънецът удари и Кристиян се запъти към коридорите на училището, които се огласяваха от ехото на десетки гласове. Неговите съученици които бързаха за час или пък бягаха от него. Много ,,приятелски” настроени момчета и момичета, които също знаеха за него и с които също трябваше да бъде нащрек.