автор: Dimi

Шумния ден
се изнизва по плочките,
бавно събиращ
следи от нозе,
ляга умората -
дебнеща котка,
свъсила вежди -
от грешките днес.
Ето и верният срам
не напуска,
знае,
че няма къде да върви,
мой си е,
лично сковах го
изкусно
от неприличие
в ветрени дни.
Пак ме подухва
и носи южнякът,
слага ми гЪрбица
от страхове,
дръзка едва ли ще бъда,
обаче,
пръчките мразя
по боси нозе.
И като слаба издънка
след буря,
силно ожулена,
но на стъбло,
чакам,
повярвала
с идната утрин,
пак да съм ветрена,
но от любов.