автор: struna

Хващаш ръката ми дъждовна
и се изплъзвам от пръстите ти.
Не защото е мокро,
хлъзгаво е по мислите ти.
Не! Не от теб ме е страх!
Себе си не познавам.
Бях в небето
и в блатата ти бях.
Сега са кални ръцете ми
и мислите ми с кални
и са до тъмни във черното
на този нощен дъжд.
Няма да тичам от сенките ти.
Няма да чертая усмивката ти.
Ще ти го кажа просто-
„Той изми отражението ти
във очите ми и вече е светло”.
Време е да свикваш със себе си,
сърцето ти умира в капките,
защото бие за друг.
Не съм изморена от сушата.
И нея обичам
като спасение,
от един друг живот
в който е лесно за летене.
Устните ти се галят в дланите ми.
По-мокра съм от искането ти.
Но ти не знаеш.
Не знаеш нищо
за онзи дъжд.