автор: VOINOV

От край време приказките за таласъми и дяволи са шашардисвали хората.
Носеха се по село едни приказки, че ако минеш нощем през турските гробища – излизал насреща ти конник, на черен кон, с ятаган в ръка, с плащ на раменете си и се втурвал срещу тебе, насреща ти, и ако не успееш да избягаш, ще те съсече и си оставяш там на място.

Горе например, при моста на реката при Яньовата махала в Ракитна, излизало бяло ягне и блеело подире ти. След известно време като се обърнеш, престорвало се на бяло куче и скимтяло и лаело отзаде ти.
Просто до си пукнеш от страх.
Пък на осморките, които прави пътя в местността “Пейката” при изкачването си по планината, от Черниче на към Брежани разказват, че се обърнал в пропастите един от първите автобуси, който се качвал в селото. Всички паднали в пропастта и загинали. Но една от жените вампирясала и колкото и години да са минали от тогава – винаги се е явявала на окъснелите пътници, на пътеката между боровете, която коси напреко завоите на “Пейката”.
Колко ли пъти съм минавал от там с мои съученици, прибирайки се от нощния влак нагоре за село? Но нито един път не се е случило да се яви пред очите ни. Дали от това, че винаги на това място говорехме високо и се шегувахме насила или пък, че палехме клечка след клечка кибрит. А знаехме от по-старите хора “дяволите бягат от огън и кръст”.
Но както и да е. Не можах да видя с очите си такова нещо и почти бях убедил себе си, че това са отколешни бабини деветини и, че подобни работи въобще не съществуват.
Но когато Ангел Чушката и Симо Шери Бренди ходиха при баба Найда да им бае и да им гаси камък, чисто вече си бях повярвал – само докато малко подир това не разбрах какво се бе случило.
А цялата работа тръгнала от кръчмата. Колко ли пъти се е казвало, че всички глупави работи на тоя свят са тръгвали от ракийката – но винаги е нямало кой да ги чуе.
Отишли двамата симпатяги в кръчмата, седнали на грозданка и на раздумка. По една, по две, по три, та мохабета стигнал до гробищата.
- Знаеш ли, вчера погребаха на Абаджията сина? – споделил Чушката. – Що пари сложиха вътре, що чудо!
- А-а, па и новия акордеон са му сложили! – сърдеше се и недоумяваше Шери. – Ей, а защо ние да не идем утре вечер и да ги изровим? А?! Колко му е, метър и половина, ще го копнеме за половин час. Още е рохко.
- Добре де – съгласил се Чушката – ама да знаеш, парите са си мои!
- Така да е, ама акордеона си е за мене! Сто и петдесет баса са това, ей! – възхищавал се Шери на лъскавия музикален инструмент, като дълго клател глава.
Така редили мохабетя, но на една от съседните маси си пиел ракийката самотен Нацето Гяволето. Чул той тези приказки, позамислил се малко, платил си питието и от там направо отишъл при Гошо Мръцката, по-малкия брат на Абаджията. Разправил му каква е била работата. Гошо запсувал на майка, но накрая решили – взаимно номер да им извъртят.
На следващия ден, приквечер, Ангел Чушката и Шери Бренди се събрали отново. Щом напълно притъмнило, нарамили иманярските кирка и лопата и по странични и тъмни улички се упътили към “Големия дъб”, над селото, дето е вечното царство на мъртвите.
Прескочили провисналата мрежа и почти опипом стигнали до пресния гроб.
Луната в това време показала пълния си лик, а дъбовете наоколо съучастнически зашумели.
- Ей, нещо е много рохка земята! – зачудил се миг Чушката и заотхвърлял настрана пръстта от прясната могила.
- Есен е. Затова е влажно. – заключил тихо Шери, като разравял усърдно с копачката.
Минало време, изправили се поуморени, решили да запалят по цигара.
Облегнали се на дръжките на инструментите, прибърсали изпотените си чела и се заприказвали приглушено.
- Кой знае колко неща има от долу. А? – думал единият.
- Абе, нали знаеш, всеки минава и слага по нещо. Така е. – отвръщал другият.
- Шери, абе … така, малко не ли е страх, още е пресен?! – прошушнал Чушката. – Па ако вземе да се размърда … - пошегувал се той.
- Айде копай и не умувай! – продумал делово Шери.
Продължили да копаят.
По едно време малко от пръстта се отронила и потдала надолу.
- Сигурно земята е взела вече да уляга. – заключил отново Шери, но и двамата се огледали уплашено наоколо си.
Лопата на Чушката се остъргала в нещо като шперплат, спрели се напрегнати да помислят – мъртвецът може ли да е погребан толкова плитко?
- Ами, ако сега рече да си повдигне? – произнесъл отново Чушката и се изкискал.
- Пепел ти на езика! Ти пък – ще се повдигне! – скастрил го Шери. – Хайде давай да повдигнем капака! Нямаме време. Хайде де, хващай!
Заровили ръце в пръстта и понечили да повдигнат капака.
Не щеш ли, от долу нещо само мръднало. После – отново и отново.
Е, вече не се и питам, какво са изпитали двамата хубостници точно в онзи момент.
Не е имало време нито да вземат инструментите си, които били захвърлили наблизо, нито цигарите си. У-ха-а-а, та направо в къщи.
Спали ли са, не са ли – не знам. Но от тогава и на двамата нещо им има. И при баба Найда ходиха да им врачува – но все са си същите.
От време на време се събират, копаят по стари нишани, карти гледат, злато и имане търсят, но втори път в гробището не се е чувало да влязат.
А аз горкият, чисто си бях вече повярвал, че съществуват таласъмите, когато се разнесе мълвата и докато не разбрах от Гошо Мръцката каква била работата.
Чул ги Нацето в кръчмата, разказал на Гошо, и двамата решили да им спретнат това дето заслужават.
Отишли късно след обяда двамата на гробището. За късмет нямало тоя ден хора, които да посещават мъртвите си. Спокойно отхвърлили част от пръстта. Намерили парче шперплат от една съседска барака. Намерили и няколко съчки и летви и зачакали да се свечери.
Щом слънцето се отправило към заник, Гошо застлал трева и папрат, от тази дето расте в изобилие наблизо под дъбове върху капака на братовия си син, полегнал отгоре, а Нацето наредил летвите и върху тях поставил шперплата. Отгоре внимателно нахвърлил част от пръстта. Отстрани предварително поставил две пластмасови тръби, които взели от комшиите, за да може Гошо да се снабдява с въдух.
Е, вече представяте ли си как са се чувствали двамата хубостници, когато стигнали до предполагаемия капак – а той се размърдал?!
Е, аз не съм в състояние да си представя, но от тогава, не се чу повече двамата заклети иманяри да са разкопали гроб, пък и аз вече не вярвам на бабини деветини.
Имах си вече готово обяснение за тези работи.