автор: rupani

Бях в кабината на асансьора.
Бях уморен до смърт. Работното ми време отдавна беше свършило. Имах много работа днес, както и вчера, и оня ден, както и цялата седмица.
Сега в сградата беше спокойно. Повечето хора си бяха отишли.
Бях се подпрял на стената на кабината, в очакване асансьорът да спре на партера, за да сляза, нямаше къде другаде да спре, сега в сградата нямаше хора.
Всички отдавна си бяха тръгнали. Нямаше кой да вика асансьора от долните етажи.
Асансьорът спря. Отворих вратата.
÷
Понякога ми е трудно да се ориентирам в пространството. В момента въобще си нямах и представа, къде се намира изходът от сградата.
Това е защото не си спомнях, в кой точно от четирите асансьора бях влязъл.
Асансьорите в нашата сграда тръгват много бързо, след като са спрели. Непрекъснато някой ги вика. Трябва да си бърз. Иначе може половин час да чакаш, за да се качиш на някой асансьор.
Сега нямаше хора в сградата и не се налагаше да бързам, но пак бях пропуснал да забележа в кой асансьор се бях качил. Така че...
Сега не знаех как съм ориентиран спрямо изхода.
Все едно. За една секунда щях да се ориентирам.
Иначе ми е смешно, когато попадна в такава ситуация. Сякаш за минута или две съм бил извън времето. В някакво друго измерение. И сега се връщам в моето - нормалното измерение.
Пък и нали съм толкова уморен...

Изходът го нямаше в никоя посока. Въобще не бях на партера. Бях си на моя етаж. На десетия.
Асансьорът още ме чакаше. Влязох в него. Натиснах копчето за партера.
Странно. Припадъци ли взех да получавам вече? Допреди малко ми се струваше, че пътувам в асансьора от десетия етаж към партера.
Преуморил съм се, значи, много! Трябва да внимавам!
Аз по принцип съм много добре ориентиран. Всичко помня. Всичко забелязвам. Нищо не пропускам. Ето сега вратите на етажите си вървят нагоре, а аз явно слизам към партера. Няма начин да се заблудя сега...
÷
Това е пак моят етаж. Само си показах носа навън и веднага се прибрах в кабината.
Познах си етажа от един поглед. Десет години вече работя тук...
÷
Ето, натискам бутона на партера, ето, асансьорът тръгва, ето, етажите минават един след друг - всички прозорци са тъмни, защото етажите отдавна са заключени и по тях няма хора... Ето асансьорът спира - на вратата пише „П”. А отвън...
Няма нужда да споменавам.

Излязох от асансьора. Почувствах, че започва да ми се гади.
Залязващото слънце хвърляше оранжева светлина през прозореца до стълбището.
÷
Преди време си загубих ключовете в асансьора. Една такава тлъста връзка служебни ключове. Не можаха да ги намерят. А тогава чух ясно как падаха в шахтата. На другия ден асансьорният техник изрина всичкия боклук от дъното на шахтата (а тогава добре си спомнях в кой асансьор се возих), но не намери никакви ключове. После се наложи сам да изхвърлям изринатия от шахтата боклук в контейнера.
Оттогава гледам нищо да не вадя от джобовете си в асансьора. Нищо, което може да падне през процепите между кабината и шахтата. Колкото и да ми се иска - не го направя. Сдържам се.
÷
А сега бях на собствения си етаж и не можех да го напусна. Поне не с този асансьор...
И главата ме болеше ужасно.
Започнах спонтанно да повръщам.
÷
Странно, и преди ми се е случвало да си мисля, че ще си изповръщам и червата, но този път беше ненадминато! Стори ми се, че ще си изповръщам и петите!
Бях се сгърчил на мозайката, на площадката между четирите асансьора, на десетия етаж, в сумрака идващ от залязващото през прозореца слънце и носът ми бе залепен за студения под.
Дишах звучно и тежко. Бях повърнал собствените си ключове. Ония, които бях загубил тогава в асансьора. Телефонът ми звънеше.
÷
Приятелката ми е голяма проклетия.
Но си има качества, които компенсират този факт. Вече трябвало да съм при нея? Къде ходех сега?
Хайде де? Къде ходех?
Измънках, че нещо съм заседнал в асансьора и ще се прибера след малко.
÷
Да, това беше идея. Намъкнах се в първия дошъл асансьор и потеглих към партера.
Естествено, не стигнах до партера. Но това беше само за опит.
В кабината, във всички четирите кабини, поне на десет места в една кабина е упоменат телефона на асансьорния техник. Звъннах му. Казах, че съм заседнал. И зачаках...
÷
Бърз е проклетникът! Все пак, доста пари смъква от тия калпави асансьори в тази сграда пълна с офиси.
Сега ми крещи по телефона. Що съм си бил правел майтап с него? Всички асансьори били на първия етаж, отворени, пред очите му, а мен ме нямало в нито един от тях.
А аз къде съм сега?
÷
Слязох от асансьора. Вече започна да ми действа успокояващо, че винаги попадам на десетия етаж, поне за това няма нужда да мисля.
Много по-рано трябваше да се сетя да ползвам стълбите.
Ето, слизам по стълбите на деветия етаж, там, където винаги работят до късно, ония натегачи от данъчното и... пак съм си на моя етаж.
÷
Такааа. И стълбите са блокирани.
÷
Телефонът пак звъни.
Сълзи!
Този път не се оправдавам със заседнал асансьор. Глупаво ми се вижда.
Тегля й една майна.
Мен тука главата ми пуши, а тя седнала да ме занимава със съмненията си...
÷
Добре, по стълбите стигнах до първия етаж и всеки път, щом влизах през някоя незаключена врата (а те бяха само две), попадах на моя си, десети етаж.
÷
Време беше, разбира се, да се замисля, дали не сънувам. Обаче...
Аз много добре знам какво е сън. Всяка нощ сънувам и си спомням проклетите си сънища. Всичко съм видял в тях. Най-вече съм се наситил на фалшиви събуждания, дето ти се струва, че се събуждаш от съня, а то пак сънуваш. И тъй (както се казва в стария виц), пет-шест пъти. Докато не извикаш и не се събудиш от собствения си вик.
Например.
Но това не е сън. Сори! Де да беше сън! В джоба си стискам повърнатите ключове.
Главата вече ме цепи ужасно.
Гладен съм.
Докато се изкачвах по стълбите констатирах, че от всяка площадка, където има прозорец виждам пейзажа навън от една и съща височина - онази от десетия етаж. Няма промяна нито нагоре, нито надолу. А и защо ли въобще се качвах? През която и врата на стълбището да влезех, все на десетия етаж попадах.
÷
Върнах се в офиса. Отворих прозореца.
Слънцето залязваше, вече беше паднало зад хоризонта. Чудно-хубав изглежда Дунава по това време.
Погледнах надолу. Ето, ако успея да скоча от тук и да падна лек като перушинка на цимента долу, ще мога да се прибера в къщи, при моята проклетница. По пътя ми няма да има никакви асансьори и врати, само улици и дървета.
Но този вариант все още ми се виждаше твърде пресилен. Дали пък не можех да сляза просто на долния етаж през този прозорец?
Вързах за рамката на прозореца едно парче кабел, което отрязах от макарата, която се намира в нашия офис и страх-нестрах (мен много ме е страх от високото!), започнах да се спускам към деветия етаж.
Стараех се да не гледам надолу, а само напред, където на пет сантиметра от носа ми се белееше каменната облицовка на сградата.
Краката ми скоро попаднаха в празното пространство на нишата на прозореца от деветия етаж. Стъпих на перваза и ...
През прозореца видях моя офис.
Само дето прозорецът беше затворен и не можех да вляза вътре.
Да взема да счупя стъклото? Как? Само да замахна и ще ми се завие свят и ще падна. Я по-добре да се изкача обратно...
Лесно е да се каже!
С моите мускули, свикнали само да пишат бързо по клавиатурата и да движат мишката и ... (позите, които използваме с приятелката ми не искат много усилия от точно тези мускули).
Но, аз упорито драпам нагоре. Стъпка по стъпка, сантиметър по сантиметър, мускулно влакно по мускулно влакно, косъм по косъм...
Ръцете ми напипаха перваза на прозореца. Лактите ми легнаха на него. Заболя ме зверски от този ръб в лактите и по дланите. Подметките ми се хлъзгаха по проклетия басарбовски варовик, ронлив и лигав като тебешир.
÷
Изтърсих се на пода на офиса заедно с първите звезди, появили се на небето. Слънцето окончателно изчезна зад хоризонта. Нямах време да проверя, съпроводено ли беше това със зелен лъч или не?
Бях само един смачкан, безформен арлекин, захвърлен на пода с отрязани конци.
Телефонът пак звънеше.
„Патка загубена! Никакви кучки няма около мене! Заседнал съм на десетия етаж и не мога да се измъкна!”
Миг преди да прекъсне връзката, от другия край на телефона се разнесе ридание.
Захвърлих телефона в някакъв ъгъл. Разревах се от безсилие. Лежах на пода, гледах тавана и плачех. Няма само тя да реве, я! И аз имам нужда от разтоварване!
÷
Бях гледал един филм наскоро. Един проклетник беше заседнал в една стая на незнам-кой-си етаж, в един хотел и не можеше да се измъкне оттам. Накрая запали стаята и пожарната го спаси.
Хитро!
Ама... онова си беше трилър. Фантастика. Простотии. А аз.... Бях ли стигнал чак дотам, че да викам пожарната да ме спасява?
Не. Имаше по-цивилизовани начини. Можеше да използвам охранителната система на офиса. Включих я и изчаках четиридесет секунди.
Алармата писна.
Преди този звук ме дразнеше. На данъчните редовно им се поврежда алармената система и докато дойдат на работа и я изключат - минават часове. Защото те започваха работа като белите хора, в девет сутринта, а не като нас - в седем и половина.
А сега.... Сега ми идваше да завия заедно със сирената! Затичах се към отворения прозорец на моя офис. В радостен екстаз започнах да наблюдавам улиците до които погледът ми стигаше. Ето - ето я милата, синята светлина и милият вой на охранителната кола. Иу-иу-иу... Идвайте простаци! Идвайте да ме спасите!
÷
Дойдоха и си отидоха.
„Къде беееее! Къде отивате бееее!”
Викам аз, ама няма кой да ме чуе!.
÷
Това беше. Мракът завладя света.
Обадих се на охранителите. От там ми прочетоха правата. Глобата за фалшив сигнал била...?
„Майната Ви!”
÷
Оглеждах се като обезумял през отворения прозорец. Наистина ли не съществувах за никого? Как можаха да не ме видят? Как можаха да не ме чуят?
На долния етаж светнаха лампите, а аз още стоях на тъмно.
Значи има някой там долу, под мен! Значи има някакво размърдване в пространството!
Трябваше да вляза в контакт с този човек!
÷
Този път реших да се спусна към долния етаж по-разумно.
Краката ми са по-силни от ръцете. О, яки са ми краката. И с главата надолу да стоя не ме е страх. Мога да стоя с часове. Обичам аз това упражнение - челна стойка!
Закачих, значи, стъпалата си за един кабел, който пък завързах за рамката на прозореца и придържайки се за друг завързан кабел увиснах с главата надолу пред прозореца на деветия етаж.
Така... Ето вече виждам стаята на долния етаж.
Пак е моята стая, разбира се, но ...
О, радост - в нея не съм аз!
В нея е моята колежка! Моята началничка!
Три години й остават до пенсия. Дошла е да види каква е тази аларма в стаята! Естествено, охранителите са й се обадили. Нали живее наблизо!
"Ехо! Ехоооо, Стоянкееее!”
Чукам по стъклото.
Стоянка първо отстъпи назад и после се хвана за сърцето. После се строполи на земята, май даже извика нещо - не можах да чуя, прозорецът беше затворен.
Боже, сега пък да не я убих?
С последни усилия се издърпах нагоре (доста по-лесно от преди) и взех един камък, който се мотае в стаята ни и с който подпираме вратата, когато ... когато трябва да стои отворена!
Спуснах се обратно, пак с главата надолу и започнах да удрям по стъклото за да го счупя. Не откъсвах очи от Стоянка.
О, радост! Стоянка се размърда. Заудрях по-силно и същевременно се постарах да придам приветливо изражение на лицето си.
Ето - погледът на Стоянка се избистри и сега ще срещне моя.
÷
Този път Стоянка припна като млада козичка и избяга от стаята за части от секундата.
„Къде отиваш ма? Къде отиваш мааааа!”
Заудрях бясно по стъклото. Спуках го. Счупих го. Докопах дръжката на прозореца и го отворих. Влязох вътре. Не знам как. Бях бесен! Къде ще ми бягаш ма! Ето...
Ето. Пак съм сам на етажа.
Извиках всичките асансьори и ги проверих един по един и ги изпробвах един по един, но резултатът пак беше същия - накъдето и да тръгнех се оказвах все на десетия етаж.
÷
Седя в кабината на асансьора и се возя. Нагоре-надолу. Когато спре, натискам някое копче и асансьорът тръгва и ме закарва на десетия етаж.
Хубаво, че поне не убих Стоянка.
Щеше да ми е гадно. След три години щеше да се пенсионира жената, сигурно аз щях да я наследя на началническия стол...
Но това щеше да е след три години. А приятелката ми сега е бясна. В месечен цикъл е. От два часа не ми отговаря на телефона.
Нормално за нея, когато ми е сърдита в този период от месеца. Може би утре ще вдигне...
Дали да не отида и да се наспя някъде? Този асансьор не е най-удобното място за прекарване на нощта. Най-добре да се върна в офиса. Ще си опъна краката на една табуретка и ще дремна малко. Като няма какво да ям, поне да се наспя...
÷
Да, между другото, пробвах и трика с поръчката на пица по телефона.
Пицарчето дойде и си отиде с голямата бяла кутия, без да се срещне с мен и без да си получа пицата.
От пицарията ми се обадиха и се напсувахме взаимно.
Какво ме бърка? Аз и без това никога не ползвам услугите им....
Задрямах като труп, веднага щом си вдигнах краката на табуретката.
÷
Беше тъмно, светлина идваше само от двата прозореца - единият в края на коридора, а другият - от моя офис. Аз бях на площадката между четирите асансьора. Навън светеше някаква луна.
Някакви хора ми говореха. Двама мъже, клекнали пред мен ме изучаваха с любопитство Бяха асансьорният техник и портиера.
- Лоша работа, приятел, попаднал си между два етажа
- Да, понякога асансьорите дават такива отклонения
- Няма страшно, отклонението е само в пространството
- Но във времето всичко си е наред
- Това е лошото - времето си върви!
- Може да умреш от глад, ако не се измъкнеш скоро от тук.
Лежах в центъра на локва повръщано и боклуци. Всичко това беше минало през гърлото ми. Как бе попаднало в стомаха не знаех, но определено бе минало през гърлото ми, в посока от стомаха навън. Имаше какво ли не наоколо... опаковки от вафли, фасове, дамски превръзки, квитанции, две сим-карти, фиби, копчета, химикалки, близалки...
- Стават такива работи.
- Понякога нещо пада от кабината, но никога не стига до дъното на шахтата.
- Заклещва се между етажите.
- Като тебе сега.
- Няма страшно, повърна почти всичко.
- Да, само че като дойде чистачката....
- Ще си имаш проблеми с нея!
- Ще помете всичко и пак ще го върне в шахтата
- Тоест – в стомаха ти!
- Трябва да се измъкнеш от тук преди да дойде чистачката.
Как да се измъкна?
- Служебният асансьор, много просто!
- Петият асансьор!
Къде е петият асансьор?
- Тихо! Чистачката идва!
- Сори, мойто момче! Трябва да тръгваме.
Къде е петият асансьор?
Двамата хукнаха нанякъде. Реших да ги последвам, но не можех да помръдна. Всичките ми крайници бяха крайно изтощени и не можех да помръдна. Не можех да видя дори, откъде ще дойде чистачката. Докато се усетя и някакъв противен глас ревна зад гърба ми.
- Ах ти, свиня такава!
Костеливи крака приклещиха врата ми. Костелива ръка ме хвана за косата и натисна лицето ми в повръщаното на пода.
- Гледай каква свинщина си направил! Всичко трябва да чистя сега!
Опитах се да се дръпна назад, да се измъкна от костеливата хватка на глезените на чистачката.
- Къде ще ми бягаш? Я стой тука!
Чистачката извади от джоба си една игла и прободе с нея езика ми и го закачи за мантата си. И започна да чисти, влачейки ме след себе си...
÷
Събудих се плувнал в пот. Събудих се от собствения си вик. Нечленоразделен вик. Ненормална работа. Виках така идиотски, защото не можех да си прибера езика в устата.
Бързо скочих от стола и светнах лампата. Погледнах се в огледалото и видях забодена на езика ми една голяма игла, която кой знае защо от години се въргаляше из чекмеджето, където държах кламерите.
Измъкнах иглата. Пих вода. Болеше ме ужасно, но не болката ме караше да се треса от страх.
Страх ме беше, че всичко това може и да не е било сън.
Излязох на площадката между четирите асансьора. Площадката си беше същата, както и преди да заспя. Нямаше никакви боклуци, нямаше никакви асансьорни техници, портиери и чистачки... Това беше само сън! С изключение на забитата в езика ми игла, разбира се...
Телефонът ми иззвъня.
- Копеле мръсно! - извиваше плачлив глас приятелката ми - Къде си?
„На работа съм, къде да съм, нали ти казах, че не мога да се измъкна от тука!” - исках да кажа това, но с подутия си език казах нещо съвсем друго - и аз не разбрах какво.
Отсреща течаха сълзи.
- Пияница! Защо си се напил!
- Фе фъф фияф! Фефифа фи фе фофуф!
- Идиот!
И ми затвори телефона.
Докато гледах замислено в пода, ми се стори, че има нещо странно в тази площадка. Светнах лампите. Да, така си и мислех! Тук скоро някой беше мил с парцал!
Чистачката!
Огледах се наоколо. Нямаше и следа от друг човек освен мен...
Всичко е измила и сега… то пак ще мине през хранопровода ми, ето, започна пак да ми се гади.
Не! Само това - не!
Свих се на кълбо и ударих теме в пода. Стомашното ми съдържание рукна през гърлото...
÷
Ето. Само жлъч. Никакви боклуци. Никакви сим-карти.
÷
Дишах тежко, свит на кълбо, до повърнатата стомашна течност.
Не, крайно време беше да направя нещо по въпроса! С подут език или без, трябваше да се измъкна от тук!
Време беше за пожарникарите.
Най-хладнокръвно счупих стъклото на алармения бутон в коридора. Пожарната аларма писна.
Затичах се към прозореца и зачаках.
Ето ги. Голям кеф е да гледаш по среднощ, от десетия етаж, хвърчащи на пожар пожарни коли.
Сега мога и да викам на воля.
Длъжен съм да викам!
„Помооооооооооощ! ПОМОООООООЩ!”

Никой не ме забеляза.
Така ли? Не, този път няма да ги оставя да си отидат!
Тук някъде трябваше да има кибрит.
Започнах да правя топки от хартия, да ги запалвам и да ги хвърлям през прозореца. Това поне трябваше да видят, като им падне на главите!
Отнякъде обаче се появи силен вятър и подхвана горящите хартии и ги отнесе, Бог знае къде…
О’кей! Увих телбода в няколко листа хартия и ги запалих. Постарах се да паднат близо до пожарната кола, която още не беше тръгнала. Уцелих един контейнер. Това ме окуражи. Грабнах перфоратора и него увих в хартия.
Заваля дъжд.
Такъв потоп се изсипва само в жега като тази. Валя не повече от десет минути, но след като спря, от пожарникарите нямаше и следа.
Сега дишам чист въздух, застанал на прозореца. Толкова е хубав въздуха след дъжд! Ако можеше и да се яде...
Хм, замириса на дим. От къде ли идваше тази миризма?

Разходих се из етажа. Всичко сякаш беше спокойно, но зад една врата в дъното на коридора чух подозрителен шум. Сякаш някой ходеше там - напред-назад... Вратата беше заключена. Дали нямаше и друг нещастник, като мен, заловен в този капан на пространството?
Блъснах вратата с рамо. Нищо. Виждал съм да разбиват така врати по филмите, но техните врати сигурно са от картон. Моето рамо е истинско и не заслужава да го чупя точно сега. Огледах се и забелязах една дълга маса в другия край на коридора. При този гладък под и с тази дълга маса...
Засилих масата колкото сили имах. Тряснах вратата точно в средата, но тя удържа. Засилих масата втори път. Пак удържа. Трети път...
Вратата зейна.
Заля ме ослепителна светлина...
...и непоносима топлина.
Огън опърли перчема и веждите ми. Побягнах назад, колкото сили имах, следван от рева на адски пламък.
На площадката между асансьорите, вече можех да си поема дъх и да видя, какво става зад гърба ми. Навсякъде летяха горящи хартии. Сега се сетих, че зад вратата, която разбих се намираше помещението с архива. От пода до тавана - само папки с документи на по двайсет, трийсет и четиридесет години. Сега прозорците на архива явно зееха, защото в комбинация с моя отворен прозорец образуваха идеално течение, което разпростираше пожара навсякъде.
Исках пожар – ето ти пожар! А пожарната къде е?
Докато дойде, сигурно ще съм станал на въглен. Ако въобще ме намерят в това объркано пространство...
Докато успея да асимилирам всички тези факти и се сетя да затворя прозореца в моята стая, пожарът вече беше обхванал половината етаж.
Така... Без много да му мисля грабнах макарата с кабела от ъгъла, вързах единия край за рамката на прозореца и хвърлих макарата навън. Прекръстих се, и започнах да се спускам по кабела.
÷
Тънкият кабел жулеше отвратително ръцете ми. Трябваше да се спускам сравнително бързо. През прозореца на моя офис вече се подаваха първите пламъци. Огънят лесно щеше да разтопи изолацията на кабела, а после и самият кабел...
Нямаше време да гледам докъде съм стигнал. Стиснах очи и ускорих спускането. Имах чувството, че кожата по дланите ми е започнала да пуши от триенето.
По едно време усетих твърда земя под краката си.
÷
Строполих се в несвяст...
÷
Когато се събудих, вече се развиделяваше. Беше ми студено. Надигнах се и се огледах. Не бях на десетия етаж. Бях навън, в основата на сградата, която снощи не искаше да ме пусне, на цимента, под прозореца на моята стая. Кабелът по който се бях спуснал още висеше от десетия етаж. Дали всичко това беше сън? Болките в цялото тяло и връзката ключове в джоба ми подсказваха, че не е. Гледката около мен говореше за обратното.
Докъдето се простираше погледа ми, виждах само пепелища. Скелети на изгорели сгради, останки от изгорели дървета, изгорели коли и трупове на изгорели хора и животни. Тук беше бушувал грандиозен пожар. Освен мен, тук нямаше никакви други признаци на живот.
Телефонът ми даваше липса на мрежа.
÷
Нямах смелост да тръгна нанякъде и да се отделя от моя доскорошен затвор. Влязох в сградата през парадния вход и започнах да се изкачвам по стълбите. Вонята на изгоряло беше непоносима. Колкото по-нагоре се качвах, толкова по-надалеч виждах. Заревото зад хоризонта ставаше все по-силно и хвърляше все повече светлина върху света, в който бях попаднал след избавлението си от десетия етаж.
Бях на деветия етаж, когато слънцето надникна зад хоризонта. Целият град, който познавах от трийсет години насам беше едно пепелище.
Аз ли бях виновен за всичко? Моите горящи хартии са влезли в хранилището с архива и са го подпалили. Моята глупост подпали целия етаж, а после и сградата, и целия град
Стоях до прозореца в стаята, която се намираше точно под моя офис и колкото повече гледах изгорелия град, толкова повече ми се искаше да се обеся на кабела, който точно пред носа ми се спускаше от горния етаж. Щеше да бъде идеален завършек на историята. Целият град изгорял, а подпалвачът му обесен. Можеше да мине за пърформънс. Жалко, че нямаше да мога да си получа наградата.
Стъпих на перваза на прозореца и хванах кабела.
Този кабел защо не беше изгорял? Всичко около него беше горяло в неописуеми пламъци, а той беше останал недосегаем. Сякаш нарочно не беше изгорял. Сякаш сградата ми го бе оставила за да се върна по него. Дали всичко това бе илюзия? В кой свят се намирах сега? Аз самият защо не бях изгорял в пожара?
Май вече не бях с всичкия си.
Погледнах първо надолу. После – нагоре. В края на краищата, какво имах да губя?
Събрах последните си сили и се закатерих нагоре по кабела. Слънцето пълзеше отстрани успоредно с мен. Изтръпналото ми тяло се радваше на всеки негов лъч. Драпах упорито нагоре, без да издам и стон. Трябваше да се махна от този изгорял свят на всяка цена. Ако ще да стоя на десетия етаж докато пукна.
Напипах перваза на прозореца точно в момента, когато кабелът се скъса. Залитнах на една страна, но успях да се задържа с ръка за перваза. Кабелът полетя надолу. Аз се хванах и с другата ръка за перваза, придърпах се с остатъка от волята си и се прекатурих в стаята.
Пред очите ми играеха големи червени кръгове. Не знаех дали съм жив или пътувам към оня свят.
Когато се посъвзех, видях първо тавана, после стените, шкафовете, бюрата... всички бяха недокоснати от пожара. Така, дотук всичко върви по план. Надигнах се някакси на лакти, после на четири крака и после допълзях до прозореца и се набрах на ръце.
Навън цареше нормално утро на горещ летен ден. Щъкаха коли, хора, птички летяха, никъде не се виждаше изгоряла сграда.
÷
Лежах изтощен на пода на стаята, подпрял глава на стената под прозореца.
Отново бях пленник на десетия етаж. Асансьорите пак отказваха да ме закарат другаде. Стълбите - също. Нямах вече и кабел, с който да се спусна долу през прозореца. Къде е този проклет служебен, пети асансьор? Все трябва да има някакъв начин да се измъкна от тук. Какво бях пропуснал да направя досега?
Докато, потънал в подобни мисли, си чоплех ноктите и се наслаждавах на дневния шум, който се разнасяше от прозореца, един асансьор спря на етажа. Това въобще не ме развълнува и аз само преместих леко глава, за да видя дали от асансьора ще слезе някой.
Слезе. Чистачката. С кофа вода и парцал. Идваше да мие етажа.
Този факт също не можа да ме накара да се размърдам. Продължих да наблюдавам безстрастно.
Чистачката подпря вратата на асансьора с кофата и започна да мие.
Сякаш подът не бе излъскан вече до блясък! Не се помръдвах и на сантиметър от легналото си положение. Само наблюдавах отворения асансьор. И изведнъж ми прещрака.
Как не се бях сетил досега?
Явно съм доста изморен. Трябва да си почивам повече!
Станах бързо, залитнах, за малко не паднах през прозореца, но се задържах за рамката, насочих се към отворения асансьор, изблъсках бабата в гърба, защото ми пречеше и влязох в асансьора. Изритах кофата, която подпираше вратата и след като вратата се трясна и успокои (на тази врата отдавна трябваше да и оправят амортисьора, но асансьорния техник още си правеше оглушки), натиснах копчето на десетия етаж.
Да, глупаво и нелогично е наистина да натискаш копчето на етажа, на който се намираш в момента, но в тази ситуация може и да не е...
Асансьорът си стоеше неподвижен.
Натиснах копчето на партера.
Асансьорът тръгна.
÷
Сърцето ми никога не е биело толкова силно - дори след първата целувка! Етажите минаваха бавно един след друг, бавно като човешки живот... четвърти, трети, втори, .... партер. Изглежда тогава ми е побеляла косата.
÷
Не смеех да бутна вратата. Стоях, залепил гръб на стената в дъното на кабината и не можех да мръдна. Не дишах. Бях получил нещо като пълна парализа.
Вратата се отвори рязко и три свежи женски лица ме погледнаха с негодувание. Бяха колежките от петия етаж, само те идваха толкова рано сутрин, познавах ги.
С невероятно усиля на волята се отлепих от стената и почти изблъсках жените, за да изляза навън.
Вратата се тръшна зад гърба ми и асансьорът отнесе нагоре негодуващите жени.
Аз бях на партера.
÷
Полицията ме арестува малко, след като се прибрах в къщи. Явно ме бяха чакали пред входа цяла нощ.
÷
В началото ме пратиха на психиатър, където обаче констатираха, че съм само леко стресиран, гладен и изтощен, и препоръчаха да бъда оставен да се наспя двайсет и четири часа. Това беше лошо. Изкараха ме нормален и съответно - отговорен за действията си.
Предявиха ми следните обвинения:
1. Фалшив сигнал за асансьорна повреда (вид хулиганство)
2. Фалшив сигнал за проникване с взлом в охраняван обект (пак нещо като хулиганство, но по-сериозно)
3. Нанесени морални и материални (здравословни, психически) щети на моята началничка.
4. Фалшива поръчка на пица по телефона
5. Фалшив сигнал за пожар.
6. Опит за подпалване на контейнер
7. Замеряне на пожарникари с горящи предмети
8. Предумишлено предизвикване на пожар (заради изгорелия архив).
Разбира се, аз през цялото време ги питах къде съм бил, а те ми обясняваха, че умело съм се криел, а аз ги питах - къде? А историята за десетия етаж въобще не се и опитах да им я разкажа.
÷
В крайна сметка обвиненията за подпалването на контейнера и архива, фалшивия сигнал за пожар и за хулиганските ми действия спрямо моята колежка отпаднаха поради липса на доказателства.
За останалите работи си платих като поп, след дълги пазарлъци между адвокатите и след неизгодната, поради спешността си, продажба на колата ми.
Интересно, че докато прокурорът се опитваше всячески да ме изкара нормален, всички останали, които ме познаваха се опитваха да ме изкарат луд.
Приятелката ми ме заряза. Раздялата ни се ускори, най-вече след като имах глупостта да й разкажа какво се беше случило онази нощ.
Наскоро след това научих, че родителите й я омъжиха за една изгодна и солидна партия, десет години по-голяма от нея и живееща на двеста километра от тук.
Шефката ми не ми приказва два месеца - време, което ми беше нужно, за да си намеря нова работа.
На пук на нея си намерих работа в конкурентната фирма на тринайсетия етаж, макар и с по-ниска заплата. Новите ми колеги ме приеха радушно, главно заради кефа да натрият носа на бившата ми шефка, но усещах, че и те изпитват същите резерви към разсъдъка ми, както и тя.
÷
В общи линии, в сградата гледаха на мен, като на бяла врана и ме отбягваха. Започнах сериозно да се замислям, дали да не си потърся нов живот в друг град. Нов дом, нова работа, нова кола... всичко ново.
Един ден, доста след края на работния ден се оказах в асансьора с една колежка от по-долните етажи.
Когато зад вратата на партера се показа не партера, а друг етаж, аз в първия момент щях да извикам от изненада, но уплахата на колежката излезе по-голяма моята и това ми помогна да сдържа чувствата си.
Колежката, леко поруменяла от неудобство, само ми се усмихна нервно и наново натисна копчето за партера.
Когато пак се оказахме на същия етаж, вече бях по-спокоен - това не беше моят етаж, беше етажът от който се беше качила колежката.
При третия опит за слизане към партера успях да проведа кратък разговор с колежката и разбрах, че и тя е изтървала разни неща в асансьорната шахта преди години, които после не е намирала, и по-точно изтървала си била червилото, което било скъпо - френско и затова толкова много го търсила тогава, но не го открили в шахтата. Подозирала тя, че асансьорният техник, като е видял какво е ценно, просто го е свил, но не посмяла да го обвини така направо...
÷
В общи линии - приказлива се оказа колежката. А беше и симпатична. Доколкото можах да забележа, не беше и омъжена.
÷
А и червилото не й причини кой знае какви страдания, докато го повръщаше...