автор: amadeus

Имало някога едно кралство, в което слънцето никога не залязвало.
Небето било винаги синьо. Навред се простирали тучни ливади. Дърветата били окичени с цветове. Хората се радвали на живота и не познавали смъртта.
Един ден обаче тъмни облаци скрили деня. Огромни ледени капки се втурнали към земята. Вятърът слязъл от планината и сграбчил с огромните си ръце кралството. Чупел клони и с тях блъскал прозорците, удрял с все сила вратите на къщите. Всички се скрили ужасени в най-тъмните ъгълчета на домовете си. Понякога обаче Вятърът успявал да откърти някоя врата и отнасял със себе си първия срещнат човек.
Случвало се бурята да утихва, макар небето да оставало тъмно. И тъкмо когато всички си мислели, че слънцето отново ще изгрее, Вятърът ги навестявал със същата сила и коварство.
Годините минавали и никой не чувал молитвите на хората под тъмните облаци. И тъй като всичко се повтаряло отново и отново, вече нямало човек, който да има някаква надежда, че нещо ще се промени.
От кралството останали само голи клони, дънери и разбити къщи, а вместо улици - кални реки.
Веднъж обаче Вятърът, като нямал какво повече да разрушава, подгонил облаците. Слънцето се показало за пръв път от толкова време. Молитвите били чути. Никой обаче не чул отговора им, защото всички били загубили способността си да се радват.
И така се родила Меланхолията...