автор: meiia

Не съм последния ти стих,
ни първия, ни някой закъснял.
Та аз дори не си простих
и Бог от житото ме е пресял.

Дори и Ангелът ми, знам,
опитал се да ме прекупи.
Аз нямам много да ти дам.
Защо си тук, да ме изкупиш?!

Какъв красив достоен жест.
От благодат съвсем не знача.
Тежи ми като премълчан протест
и сълзи дето не умея да изплача.

Да ме обича някой "ей така",
с едничка дума: безвъзмездно.
Да вярвам ли на нечия ръка
подадена оттатък бездната?!

Как мислиш, би ли бил и ти
такъв наивник, за да скочиш?
Душата иска да ме прелети,
а ти красиви пътища ми сочиш.

По правило, ще си платя и тях.
Но как се плаща за пространство!
Изгнаник във живота си, вървях
и трупах дългове по странство.

От честни сделки доста ме боля.
Нечестните ми ставаха пролука.
Вселената звезди се наваля
и влюбените се разбягаха от тука.

Недей да връщаш времето назад.
Едва ли ще ме видиш по-щастлива.
Научих от душевния си кръговрат,
единствено да бъда милостива.

Но не към себе си. Това крепи,
ако е нужно да се прекроявам.
След всичките разлюбени и ти...
Дошъл си. Значи ще те покорявам.