автор: kiart

Ако искам чак пък толкова,
получавам не съвсем,
и посрещам вяло болката,
разрешаваща проблем.

Ако стъпвам по верандата,
парапетът ще пищи,
никой ще разбие бравата
и "спасих те" ще крещи.

Булевардите обичат се
повече от аз и ти.
Погледи хазартни стичат се
от едно асо спатия.

Колко глупости обличат се
по последна мода все.
Половинките обричат се -
ябълчици на прасе.

Ако искам още толкова,
получавам стар билет.
И реторта, пълна с моркови.
И един кафяв брикет.

Всеки ден претакам зелето.
Във бидона - кисел свят,
пълен с пиршества за белене...
Допиши ме, момко млад.

Балнео от Санаториум
търси здравните права.
Цвете никне в крематориум
с пепелянкова глава.

Искам да изям надеждата
и прегърна всеки скот.
Що не забраня говеждото
в бъдещия ни живот?

Ще издухам с вой мъглата ви,
ще ви разплета плета.
Смях напомня, че душата
не умира след пръстта.

Мога да измислям стихове,
както вие на коктейл
начертавате си приходи
и разменяте имейл.

И, недоизяли пилето,
да ви бодна с кост в гърба!
Да се молите за милост и
да не го секат дъба.

Да поискате от Лермонтов
нещо да ви прочета
и да бъде розов Менделсон
призивът ви към света.

Но отдавна вече късно е,
ако "късно" още е.
Още гледа Ботев свъсено
и поет Вапцаров е.

Мините са ви заложени -
потъпчете малко йощ
със язици си обложени
в безсъзна`не и нем̀ощ!

И пазете се - до Толкова!
Че отдавна сте съвсем
първоизточници болкови,
разрешили непроблем.



P.S. Написан на 29 май 2007, но "актуализиран" днес (по очевидни форумски причини)