автор: Lindsey

Джо се уви по-плътно с одеалото, което бе намерила под една от седалките на каретата и потрепери. Ядно стисна зъби. Беше страшно разочарована, че не откри и оръжие наред със завивката. Обикновено в сандъците на луксозните екипажи като този се съхраняваха револвери, а понякога и пушки, тъй като пътищата често криеха опасности.
Може би Грег беше достатъчно арогантен, за да смята, че не му е необходимо оръжие? Или предвидливо бе предположил, че тя не би се поколебала да го използва срещу него при дадените обстоятелства? Разбира се, той не знаеше с каква лекота тя борави с револвера и рапирата, но, колкото и да й се искаше да го принизи в очите си, Джослин бе наясно, че той не е толкова глупав, за да й предостави средство за бягство.
Нови тръпки на хлад преминаха през тялото й и тя едва сдържа проклятията на устните си. Не можеше да губи контрол без значение в колко неизгодно положение се намираше, напъхана в голяма, разкошна, тапицирана в светлосиньо, карета, облечена единствено в бяла памучна нощница, която не я предпазваше достатъчно от октомврийския студ.
Тя никога не изпадаше в истерии. Нямаше да го направи и сега, въпреки че се блазнеше от идеята да се нахвърли срещу Гренвил с писъци. Дали и той като повечето мъже не понасяше истеричните, хленчещи и вечно плачещи жени? Без съмнение. Но да се преструва, че е една от тях? Дори не си мечтаеше, че ще успее, тъй като самата тя ненавиждаше подобен род жени.
Тогава как би могла да накара този арогантен негодник да я върне обратно?!
Джо искрено се надяваше родителите й вече да са открили липсата й. Може би в този момент баща й препускаше след тях, за да я освободи. Тази мисъл едновременно я ободри и разочарова.
Защо би се чувствала разочарована? Тя не искаше да бъде отвлечена! Не беше Сесилия и не копнееше за приключения с красив и страстен мъж! Или може би желаеше точно това?!
Глупости! Разбита се, че не.
От колко ли време препускаха? Джо имаше чувството, че е изминала цяла вечност откакто Грег я бе стоварил върху една от седалките, бе разхлабил възела стягащ китките й и бе напуснал каретата. Секунди по-късно бяха потеглили с не малка скорост. Джо бързо бе успяла да освободи ръцете си и да махне шала от устата, за да надникне през небесносините сатенени завеси, забелязвайки, че се отправят на северозапад. Първоначално предположи, че са се насочили към Девън, но вече не беше толкова сигурна. Какво, по дяволите, бе намислил той? Отдавна трябваше да е изтрезнял и осъзнал грешката, която направи като я отвлече.
Сърцето й подскочи развълнувано, пряко волята й, когато най-накрая Джослин проумя, че той не я е похитил единствено защото е бил пиян. Даде си сметка колко лесно би могла да се влюби в него и отново потрепери, този път не от хлад, а от страх. Тя се страхуваше от самата себе си.


-Пресвета Дево Марио! – Дилан изпъшка и разтърка слепоочията си, опитвайки се да разсее болката. – Имам чувството, че цял военен полк марширува върху главата ми.
Грег се усмихна мрачно на забележката на приятеля си. Самият той не бе подминат от неудобството на махмурлука, но за разлика от Дилан, уискито не му влияеше толкова много. Беше свикнал с него. Разбира се, болката беше дразнеща, но той нямаше време да се замисля за нея. Съзнанието му бе заето от жената, намираща се в каретата пред тях. Не беше лесно да я изхвърли от мислите си, в главата му непрекъснато изплуваше образа й, гневните искри в лешниковите й очи, дребната й фигура, сладостта на устните й…
Дали още му е бясна? Сигурно. Едно беше научил за Джослин Флеминг – тя мразеше да губи контрол. А той й го беше отнел, подчинявайки я на собствените си желания. И все пак тя беше сама в каретата на рода Гренвил. Трябваше да си признае, че не бе пожелал да се сблъска с гнева й. Затова сега той и приятелят му се бореха с махмурлука на седло, вместо да се отпуснат на удобните седалки.
-Не си оставил оръжие в каретата нали?
Въпросът изненада Грег. Толкова ли прозрачен беше?
-Не – отвърна и леко изви устни. – Все още държа на живота си. Но ти изглеждаш отвратително, приятелю.
-Благодаря – рече малко язвително Дилан. – Ще оживея. Надявам се. – Изпъшка за пореден път. – Но ти, друже, никак не ми помагаш. Бих се заклел, че пи повече от мен, а си стоиш съвсем невъзмутимо.
-Просто не мисля за болката – отвърна Грег и отново погледна към каретата.
Дилан се ухили, проследявайки погледа на приятеля си, след което отново направи гримаса. Настъпи кратко мълчание.
-Какво смяташ да правиш с нея?
Грег въздъхна тежко. Какво ли наистина?
-Ще я отведа в Шотландия.
-А после?
-Защо говорим за това!?
Сега вече Дилан се засмя. – Няма да е лошо да си го изясниш, приятелю, и то преди да сме спрели за почивка. Нещо ми подсказва, че дамата ще настоява за някои отговори.
-Може да си настоява колкото иска.
-Виж, на мен ми е простено, че не знам защо я отвлякохме. Бог ми е свидетел, че бях доста наквасен, когато се съгласих да ти помогна. Но ти, Грег, си друго нещо. Трябва да си наясно за какво е всичко това.
Грег изсумтя. – На мен ми е ясно. Исках я, сега я имам. Въпросът е какво ще правя с нея. Джослин не е особено благоразположена към мен ако не си забелязал.
-Не знам – колебливо рече Дилан. – Линията между любовта и омразата е тънка. Повярвай ми.
-Тази жена е самото противоречие. В един миг се нахвърля отгоре ми с ругатни, а в следващия се разтапя в прегръдките ми.
-Защо ли това ми е познато? – Дилан се намръщи, но след това тръсна глава. – Искаш да кажеш, че докато аз ви чаках под дървото…
-Не! – остро отсече Грег.
-Значи дамата все още пази добродетелта си? – усмихна се Дилан.
-И то така ревностно, че имам следи от зъбите й по дланта си. Макар да не разбирам за какво й е, след като ясно ми заяви, че няма намерение да става нечия съпруга.
-Скоро?
-Никога.
Дилан повдигна учудено вежди. – Тя ти е казала това?!
-Да.
-Кога?
Грег придоби кисел вид. – След като отхвърли предложението ми за брак.
Дилан подсвирна. – Като че ли не си много доволен.
-Защо да не съм? Тя ми предлага идеалното решение. Аз също нямам желание да се женя.
-Смяташ да я направиш своя любовница?
-Може би.
Нещо подсказваше на Дилан, че едва ли щеше да стане точно така, но предпочете да запази тази мисъл за себе си. Замисли се за момент. Още откакто бяха подхванали разговора в главата му кръжаха объркани спомени. Джослин Флеминг, отвличането, Деймиън… Флеминг… Какво беше моминското име на съпругата на Деймиън? Сесилия… ? Сесилия Флеминг? Да му се не види! Деймиън бе споменавал, че жена му има по-малка сестра, но как я бе нарекъл? Джоуси? Дали това всъщност не беше умалително на Джослин?
Дилан се подсмихна. Това си беше дяволски иронично съвпадение. Грег бе отвлякъл по-малката сестра на графиня Уинчестър, съпругата на приятеля им Деймиън Уиндъм. Нямаше търпение да му каже. Но се сети за нещо друго:
-А виконт Суиндън? Той не би оставил нещата просто така. Доколкото си спомням, ти го увери, че намеренията ти към дъщеря му са съвсем почтени. Сега определено ще те подгони като дивеч.
-Стига да ме намери. Ако не си споделил с някого, че освен херцог Девън съм и шотландския граф Каландър, то няма за какво да се притеснявам. Поне за сега. А и му изпратих бележка.
-Това наистина ти печели време. Но ще успееш ли да опазиш мис Флеминг, да не се свърже с близките си.
-Искаш прекалено много от мен, приятелю. – Възнегодува Грег. – Все още се опитвам да се справя с настоящето. За бъдещето ще мисля по-късно.
Дилан се предаде с усмивка. – Спирам. Спомена нещо за бележка.
-Да, трябва вече да са му я предали.
-Не ме дръж в напрежение. Какво пише в нея?
Няколко секунди по-късно смехът на Дилан прогърмя в тишината на утрото.


Кабриолетът с герба на семейство Ковингтън се спря пред каменните стълби на дома на Суиндън. Максуел чевръсто скочи и се зае да помага на Ейми и Мелиса да слязат. И двете му се усмихнаха мило, пооправиха шапките си и тръгнаха към масивната входна врата.
Утрото обещаваше да е приятно и те бяха решени да изкарат Джослин на светло. Да се крие от света не бе нещо характерно за приятелката им и те смятаха, че е време за драстични мерки. Но още докато бяха в подножията на стълбите чуха приглушен яростен вик:
-Ще убия този кучи син!
Входната врата внезапно се отвори и навън изхвърча самият виконт Суиндън с каменно изражение на лицето. Той като че ли не ги забеляза и мина край тях на път за конюшните. Нямаха възможност дори да се спогледат, тъй като на вратата се показа Майлс, който бе пепеляво блед и стискаше в ръката си току що разтворено писмо.
Максуел се забърза към иконома, а Ейми и Мелиса го последваха.
-Какво става, Майлс?
-Мис Флеминг… – гласът на служителя потрепери и заглъхна. Не каза нито дума повече, само подаде писмото, което държеше, на Макс.
Тримата сведоха глави към листа. На него бе изписано едно единствено изречение.

„Този път тя не устоя на предложението.”
Девън

Разгневените викове на виконта долитаха откъм конюшните. Максуел се намръщи, а Мис Стоун и Мис Бакман си размениха заговорнически усмивки, които бяха по-красноречиви от всякакви думи: „Време беше”.


Последните лъчи на слънцето се скриха зад хоризонта, оставяйки след себе си мек златисто-червен отблясък. Джослин бе сигурна, че при други обстоятелства би оценила романтиката на момента, докато се взираше през прозорците на каретата, а залезът се отразяваше в очите й, но това бе последното нещо, което занимаваше мислите й. Придърпа завесите обратно и уморено се отпусна назад. Неизвестността я измъчваше, не знаеше къде отиват, нито каква е нейната роля в цялата тази комедия. Чувството на изтощение не я бе напуснало през целия ден, въпреки че се опита да подремне, докато търпението й се изчерпваше с всеки изминал час.
Единственото й желание, освен нещо прилично, което да облече, бе да размаже физиономията на Гренвил.
Грег даде знак на кочияша и, още преди екипажът да спре, той вече бе успял да подхвърли юздите на жребеца си на едно младо конярче и крачеше решително към каретата. Слънцето бе залязло само преди минути, чувстваше се изморен и мръсен, и не можеше да отлага повече. Въпреки това се спря нерешително на няколко крачки от целта си и зачака.
Не беше съвсем сигурен какво точно е очаквал, но нищо от това, което му се въртеше из главата часове наред, не се случи. Каретата продължаваше да си стои на мястото пред грубоватата на вид странноприемница с гръмкото име „Лъвската глава”, а очевидно мис Флеминг не възнамеряваше да се стрелне през някоя от вратичките и да побегне с всички сили. Дали не беше заспала?
Дилан се приближи като не пропусна коментара си.
-Даваш възможност на дамата да избяга?
Грег въздъхна и прокара уморено пръсти през косата си преди да отговори.
-По-скоро й предоставям начален старт.
-Нещо ми подсказва, че тя няма да се възползва. Може би имаш късмет и птичето е харесало златната си клетка.
Грег изсумтя недоверчиво и забърза отново към каретата. Дилан се поколеба само за миг преди да последва приятеля си. Предполагаше, че би било по-джентълменско да остави двете гълъбчета насаме, но за нищо на света не искаше да пропусне пиперливата кавга, която със сигурност щеше да последва.
Пристигна точно навреме, за да види как дамата съвсем безцеремонно затръшва вратичката под носа на приятеля му. Грег посегна отново към дръжката, но претърпя нов неуспех.
-Страхливка!
Възклицание на искрено възмущение се чу откъм вътрешността на каретата и Дилан с интерес проследи как първоначалната победоносна усмивка на устните на Грег се стопи само след секунди, когато младата жена отговори подобаващо на предизвикателството:
-Върви по дяволите, Гренвил!
-Джослин… – предупреждение завибрира в тона на Грег, но то бе прекъснато още в зародиш.
-За Вас, херцог Девън, съм мис Флеминг!
Тази жена бе луда!
-Ако ще си говорим за обноски, мис Флеминг, – натърти с подчертано нетърпение херцогът, – няма да е зле да обърнете внимание и на своите собствени.
Джослин смътно осъзнаваше, че ще е по-добре да не го предизвиква. Всъщност най-разумното нещо, което можеше да направи, е да му позволи да я отведе в странноприемницата. Така би имала по-голям шанс за бягство, нуждаеше се от почивка и храна. Беше премръзнала и в облекло, съвсем неподходящо за рисковани действия, но бе прекалено ядосана и оскърбена, за да се вслуша в собствената си логика. Думите просто сами се изплъзнаха от устата й, преди да успее да размисли:
-Вие не знаете какво значи добро възпитание! И аз няма да сляза от тази карета.
Неколцина работници от конюшните бяха прекъснали работата си, още щом екипажът бе спрял, обхванати от любопитство, което нарастваше с всяка следваща секунда. Дори дечурлигата, които се навъртаха наоколо, за момент спряха играта си, но бързо се върнаха към нея, след като Грег обходи с намръщен поглед множеството. Повечето от зяпачите сведоха очи, осъзнали, че случващото се не им влиза в работата, но имаше и такива, като Дилан, които продължиха да наблюдават, неумело прикривайки усмивките си. Херцогът изгуби търпение.
-Нямам желание да водя безмислени спорове, жено. Ти ще излезеш от там и то веднага!
Дори не й даде възможност да отговори на тези безочливи думи, отвори вратичката с размах и въпреки писъците и ритниците й, я метна на рамото си. По дяволите, той го направи отново! И то пред публика! Джослин болезнено осъзна унижението си, дочувайки приглушения смях на конярите, докато Грег крачеше решително към входа на „Лъвската глава”. Цялата пламна от възмущение и оскърбление. Беше стиснал здраво краката й, затова заудря ожесточено гърба му с юмруци.
-Свали ме долу, Гренвил! Веднага! Да не си посмял да влезеш през тази врата, чуваш ли ме?!
Но той мълчеше, проклетникът въобще не й обърна внимание. До слуха й стигна глухо прокашляне и Джо моментално вдигна глава, срещайки ухиленото изражение на Дилан. Не можеше да повярва, че някога й е бил симпатичен.
-Блекмор. – Преглътна мъчително и се опита да овладее гласа си, използвайки възможно най-любезния тон. – Би ли предал на херцога, че ще му бъда безкрайно благодарна ако ме пусне. – За съжаление не можа да удържи саркастичната нотка.
-С удоволствие бих го направил, мадам, – отвърна младият мъж, но побърза да попари надеждите й. – Съмнявам се обаче, че ще има някакъв ефект.
Джослин въздъхна тежко и процеди през зъби:
-Аз също.
След което отново заудря ожесточено похитителя си, който с уверена крачка, напук на усилията и ругатните й, влезе в проклетата странноприемница. Продължаваше да му крещи с надеждата поне малко да го засрами, но очевидно този човек не знаеше какво е приличие.
-Гренвил, кълна се, в мига, в който намеря оръжие, ще те убия! Пусни ме, проклетнико!
Знаеше, че създава суматоха и точно това искаше. Нямаше да му позволи да се измъкне безнаказано. Използваше всеки удобен случай, за да я унижи и бе длъжен да си плати за това. Можеше да бъде невъзможна, когато поискаше. Не спря да сипе обиди дори докато Грег говореше със съдържателя за наемането на стаи.
Но той не реагираше, тонът му остана равен и делови през цялото време и това я вбеси още повече. Как бе възможно този мъж да я изкарва от кожата й само за секунди, докато тя не бе в състояние дори да го развълнува. Проклет да е!
Притихна за момент, изтощена до краен предел, и се огледа. Десетки чифтове очи се бяха взрели в нея с нескрито любопитство и изненада. Лицето й отново се обля в червенина. Прекрасно! Защо гледаха нея, за Бога?! Тези неразбиращи погледи трябваше да са насочени към херцога. Той беше този, който я носеше през рамо като чувал със зърно! Нима това нямаше никакво значение за тях?!
Грег бе започнал да свиква с врявата, която дребната жена в ръцете му предизвикваше, затова му беше нужно известно време, за да осъзнае, че е станало необичайно тихо. Виковете й го забавляваха. Не й липсваше жар, не можеше да й го отрече. И въпреки очакванията си това му харесваше, но бог да му е на помощ, нямаше никаква представа как ще заспи тази нощ. Цялото му тяло бе напрегнато от допира й, а самообладанието му се крепеше на косъм, докато говореше със собственика на странноприемницата. Изпита огромно желание да наеме отделна стая за Джослин, но не можеше да си позволи този риск, тя беше прекалено умна и разгневена. И ужасно тиха… Едната му вежда подскочи въпросително, обръщайки лице назад, като игнорира напълно възрастния мъж пред себе си.
-Джослин?
Джо стисна здраво устни, готова да избълва нови проклятия, но с известни усилия успя да се овладее, отбягвайки старателно погледа на Грег.
-Имам нужда от гореща вана, освен вечерята, – промълви след няколко секунди, контролирайки се напълно. – И от нещо прилично за обличане.
Не каза нищо повече докато херцогът се бе извърнал към нея. Когато той отново заговори със съдържателя обаче, Джослин не се стърпя и изсъска:
-Негодник!
Грег плесна младата жена по дупето, спечелвайки си още няколко юмручни удара, и се усмихна любезно на мистър Емет, който дори и да бе смутен от обстоятелствата, не го показа по никакъв начин. Той просто отвърна на усмивката, след което извика едно младо момиче, което да им покаже стаите. Все пак, констатира възрастният мъж наум, някои благородници бяха доста ексцентрични и въобще не му влизаше в работата как се отнасят към жените си.