автор: ina_ivanova

Не вярвах,
че звездите избледняват,
когато стане време...
Да си тръгнеш.
А бяха,
като мънички Слънца,
които просто,
трябва да... възпееш...
(но си мълчиш... прéмного са поетите).
...
Не исках,
да угасва и луната,
увиснала сред тях...
Преполовена.
А я видях -
буквално догоряла
от погледи
избавена... блажена...
(и колко уморена... от "възторзи").
...
Не търсих глас,
от Тихо... оглушала,
Там, времето
и спомените бягат.
А идва ден...
броени са минутите.
Потегляме -
Животú ... продължават.
...
Нормални, истински, без ритъм...
...
(Не чаках нищо,
но дочаках...
Поглед-
Звездите Пак,
ще Бъдат!
Само наши!")