автор: mariq-desislava

Дъждът захлопва старите ни рани
и пречиства чувствата ни разпиляни
Времето като улей от слънца преминава,
а душата ми все така дива си остава

Дивото в мен често ме разсъблича
пред света неопитомен
Ще кръжа из небето и то към мен ще тича,
защото този живот е необикновен

Хаосът да свети в есенния здрач
и да ни обрамчва със шизофреничния си плач
Щом сме хора напълно изветрели,
значи все още има стихове откъснати и пощурели

Мечтите ни са толкова изящно строги,
че дори да ги опропастим ще ни бодат с глаголи,
а светът с нас лесно ще приключи,
ето как- в лудница ще ни заключи