Сърцето ми от восък се топи,
восъчни сълзи изгарят лицето ми
и пак само ще изгори
без твоето в любовните пламъци.
Плода на самотата заражда се в мене,
очити ме питат кога ще те видят,
че след миг далечината ще те отнеме,
Забрава и Време от мен ще те крият.
Със спомени крехки,трохи от любов,
ще продължавам да се залъгвам
и с тая надежда,че в моя живот
поне веднъж още аз ще те зърна.
Страстно и бавно ще те докосвам с ръце,
сега тях само си имам,
защото вече ми липсва сърце-
таз мъничка восъчна фигура.
Аз ще те чакам,красива и нежна,
но ако пак не можеш любов да дариш,
купи ми сърце ново,ала железно,
за да не може пак да се стопи!