автор: Agaq

В сърцето - на дъното,
където дъхът е космичен -
обагрена в алено
въздишка потрепва -
вкусила миг,
а раздала по вечност.
Диханието на пъпките в нощната пазва -
далеч от очите
е някак стаено,
скрито от вятъра
брулил лицето му в зимите.
В семената стенаие вие -
като детски плач
разделен ог гръдта на кърмило.
Анаеробен зов за обичане,
вопъл на клетки
неслучил умиране.
За обич има ли време?
Тръгвам си, а не изрекох...
Ето, пак е трудно
да прошепна думите.
Но ти знаеш, че са разпънати вътре,
на дъното,
в онова тихото, глухото, сляпото ъгълче - отредено ми.
Нека там да живеят!
Клепките ми са влажни
и се гонят сълзите надолу към устните,
мокрят и парят,
оголват душата,
за да вкуся горчивото си обичане.