автор: gorski

Адам Мицкевич - полски поет и изгнаник, пророк на народната съдба, страдалец и романтик - е близък на нас, българите, защото образът му напомня с нещо нашите възрожденски поети и революционери - Раковски, Каравелов, Ботев...
Роден в Литва (1798 г.), принуден да живее в Русия и Франция, той умира в Цариград (1855 г.), без кракът му да стъпи в Краков и Варшава, тези най-полски градове. Едва по-късно тленните му останки са пренесени на хълма Вавел, където е пантеонът на великите поляци.
Напомня нашите възрожденци по своята отдаденост на народното дело, в името на което се скита "немил-недраг" да търси помощ и избавление за поробения си народ, а лирата му денем пее, нощем плаче и на нейния зов отвърщат гарваните и вятърът. Тези скиталчества по дирите на свободата го довеждат в края на живота му дори до България, нейде около Айтос и Бургас, където се обучава легията на Садък Паша (всъщност - Михал Чайковски, полски революционер).
Любовните стихове и сонети, които преведох, може би не са най-характерното за творчеството на Адам Мицкевич. Те са писани от младия поет, който току-що е прокуден от родния си край за "волнодумство" (свободомислие) и "въдворен" (ама че думичка!) отначало в Санкт Петербург (по-близо до очите на власта), сетне в Одеса (да не влияе и на руснаците). Това е началото на големите митарства, началото на емигрантския живот, когато душата още плаче за родната река (Неман), за родните поляни и за очите на онази, която придава външната прелест, конкретния лик на младежките копнежи по красотата, изкуството, свободата. Сонетите са писани под влияние на Петрарка (заглавието на първия сонет, "Към Лаура", а също и мотото към целия цикъл ясно говорят за това. Но при големите таланти влиянието бързо отстъпва пред оригиналните виждания. От същия период са и "Кримски сонети", признати за шедьоври в полската поезия. Двата сонетни цикъла са предвещание за бъдещите върхове - "Задушница" и "Пан Тадеуш".
За да дозрее за тези творби, които днес заемат най-видното място в етажерката на полската литературна класика, Адам Мицсевич е трябвало да преживее още немалко душевни пориви и поражения. Биографията му е интересен роман, който аз не се наемам да разкажа. Но ще спомена в телеграфен стил само някои моменти.
В Москва и Санкт Петербург младият поет бързо намира общ език с руските декабристи. Сближава се с интелектуалния елит на Русия (А. С. Пушкин, З. Волконска, В. Жуковски и др.). Царската полиция го преследва и за да не попадне в затвора, руските му приятели издействали паспорт за Западна Европа. В Берлин Мицсевич слуша лекции на Хегел, във Ваймар се среща и разговаря с Гьоте. В Рим го настига вестта за избухналото национално въстание (1830 г.). След дълго колебание в търсенето на път към народа си поетът стига до Великополша (Западна Полша), когато въстанието вече клони към своя кървав залез. Сред емигранти и оцелели въстаници Мицкевич пише в Дрезден трета част на "Задушница" (романтична драма в стихове). През 1832 година го виждаме в Париж, където му е писано да прекара почти целия си по-сетнешен живот като преподавател по славянски литератури, съпруг на една душевно болна жена и приятел на един религиозен мистик (Анджей Товянски).
През 1848 г. , изтерзан от разкаяние за неизпълнен дълг към своя народ, поетът пада в нозете на папа Пий IX, за да го моли да подкрепи - морално и материално - борбата на полския народ за национална независимост. Разтърсил, казват, ръката на светия отец и извикал високо: "Разбери, че Духът Божи днес е в блузите на простия парижки народ!" На което папата отвърнал (на италиански, естествено): "Пиано, синко, пианиссимо!" Мицкевич почти изгубил съзнание от вълнение и разочарование.
И ето, срещаме някогашния автор на нежни любовни сонети из улиците на Генуа - той върви начело на своя "легион", тръгнал да освобождава Полша. Тук ще цитирам хрониста очевидец: "Появи се на пътя старец, който водеше само единадесет души, единият от които беше гърбав."
Старецът Мицкевич тогава е бил на петдесет години. Такива чети винаги се водят от поети...
Славянската душа е способна да разбира романтичните полети и падения. След ковчега на Адам Мицкевич в Цариград (1855 г.) тръгва една дълга върволица от черни овчи калпаци. Зигмунт Милковски: "Тези хора вървяха мълчаливи, слети от едно общо чувство, по лицата им се четеше, че ни съчувстват в нашата скръб. Те бяха дошли да изразят своята почит към гения на славянската поезия. Българите дойдоха, без да ги е канил някой, отидоха си, без да им благодари никой. Изпълниха своя дълг към поетическия гений, който озарява славянството."
Ако минавате по централната алея на Морската градина в Бургас, погледнете надясно, поспрете се и поставете роза или хризантема пред гранитния барелеф на Мицкевич. Пред Поезията и Свободата.