автор: Kristo

Дръзкия начален вик, на хиляди гласове...
Откъдето идва малката вътрешна промяна,
там където заровихме старите страхове,
и къде се молим, нищо друго да няма...

Призрак си, но светиш във синьо,
Преследваш ме, но това преследване ми е любимо.
Да те докосна ме е страх...
Да изтупам от сърцето ми натрупания прах...

Призрак си, но отразяваш светлината,
сякаш всичките звезди пеят в тишината...
Как да се отърва от тях?
И сърцето ми от... натрупания прах...

Ти шептиш, ти трептиш,
в мойто небе бродиш и летиш...
И изпиваш целия ми въздух,
а за думите ми сякаш си глух...

Страх ли!?! И аз мога да пея!
Живях ли!?! Още живея!
Кой понякога е безстрашен,
кой понякога не е прашен!?!

Страх ли?
Коя дойде красива, свята?
Тя бе мълчалива, на земята
се простира зима, в небесата.
Ти политаш, виждаш, чуваш,
не се променяш, не се преструваш,
и въздуха, който идва от небето ти,
сега изпълва със страх и сърцето ми.
Сега бълва огън и лава, там
още един призрак продължава сам.
И аз още да те усетя не мога,
за бога,
аз никога не съм вярвал в призраци
аз никога не съм бил влюбен преди...