автор: mila_nejna

Като че ли съвсем скоро бях малка, а така бързо да забравя как се вадят млечни зъбки. Единственото, което изплува в паметта ми, беше как баща ми връзва разклатеното зъбче с конец и се шегува, че ще върже другия му край за минаващия влак. Аз ревях от ужас, представяйки си как летя със 150 км в час след последния вагон, в примката на упорития млечен зъб, който отказва да бъде изваден с добро.
Как ги смених, убийте ме, не помня. Друг бегъл спомен, който изплува в изтормозеното ми съзнание, беше как той ги мята към покрива на къщата, призовавайки някаква гарга, или врана беше, която в замяна на малкото ми млечно зъбче трябваше да пусне желязно. Пак ревях и се криех с дни при мисълта как ще се хиля с ужасяващ метален отблясък. Слава богу, нормални ми излязоха зъбите, малко кривички, но пък за сметка на това много здрави. Ето на - на 36 години нито един кариес!

Неделя е ден за пазар, но ако не сте ходили на Димитровградския, изобщо не ви го препоръчвам. Едно, че за пълната му и качествена обиколка са необходими поне 5 часа, друго, че оставате капнали - без нерви и крака и трето, ако все пак отидете, не си купувайте нищо за ядене! Аз хем си знам, и пак сбърках. Но бях подведена от мъжа и детето - в старанието си да ги завлека там в ранни зори (6.30 местно време), зейнаха като комплект гарджета пред сергия дюнери, мекици и други разни чревоугодничества. Ех, какво да ги правя, на детето мекица, на съпруга - двоен дюнер. От скромност си взех и на мен един малък, да няма да преглъщам покрай тях, я! Чак след първата хапка установих, че смуглата девойка, която сръчно ги приготви, ги е поляла тайно, но обилно с чеснов сос. Изядох го, къде ще ида, но имах чувството, че дишайки, изкарвам 15-метров пламък, а на 15-тата минута кръвното ми достигна стойности 30/10 и изпаднах в почти пълна летаргия. Може би затова, когато детето изрева, че го боли зъб, изобщо не му обърнах внимание, а му креснах, че още е малко да го болят зъби и продължих да го сурна в транс от сергия на сергия. След още 15 минути положението стана неудържимо - малката не вадеше пръст от устата си и пищеше, че зъбът й се клати. Направих неимоверното усилие да се наведа. Да, наистина зъбът й плуваше напред-назад, също като черно-белите кръгове пред очите ми. Ами сега? Насред пазара сме, плувнали в мръсотия и прах. Хванах я и за двете ръце, да спре поне да бърка в устата си. Продължи с език да бута злополучното зъбче. Накарах я да пее и да ми декламира стихове и я засурнах с всички сили към изхода. Хората ни гледаха като заразно луди и се отдръпваха да ни сторят път. Изскачащите иззад всеки ъгъл вампири, които крещяха "Фактури" и "Чорапи, по пет за лев" изпепелявах с дъх. Отдъхнах си, когато стигнахме до колата. Посягах с ръка към зъбчето, но се разубеждавах. "Не, не мога да причиня това на собственото си дете. Баща й да се оправя. Нали е мъж!" Той пък изохка. Прилошавало му само като гледа. А ако текне кръв, щял да припадне. "Какъв мъж си ти, бе?" бучеше като ехо в ушите ми. "Такъв. Изтънчен. Извисен. Да не бил касапин?". Май нещо такова чух посред писъците на малката. Може и да съм сбъркала, не помня. Зъболекар! Това е. Специалист ни трябва. "Карай към къщи!" - изстрелях като откос. Гумите се форсираха и потеглихме с бясна скорост. "С катаджиите аз ще се оправям!". Знаех си аз, че съм сбъркала професията. В критични ситуации съм като генералисимус. За техен късмет обаче нито един не ни спря. Сигурно са прихванали с радар налудничавия ми поглед. Или чесновия дъх. Или и двете. Щастливци, да му се не види!

Зъболекарите също се оказаха късметлии. Нито един не работеше в неделя. Изведнъж ме тресна като мълния мисълта: "Комшията! Вярно, пенсионер е, но пък е зъболекар - още припечелва на частно, виждала съм окървавените му пациенти да излизат откъм мазето!" След пет минути почти изкъртих звънеца на входната му врата, а достопочтеният пенсиониран зъболекар слезе на бегом, по пижама. Пет минути се дзвери шашардисано и след като се увери, че няма пожар, и аз, въпреки умопомрачението, не се каня да умирам пред вратата му, съгледа широко отворената, пълна със сълзи уста на малката, която не спираше с език да побутва малкото, злополучно, млечно зъбче. За части от секундата бръкна в устата й и го извади. С пръсти. Звяр! Фашист! Доктор Хаус! Само не разбрах защо ме гледаше така недоволно и прикриваше носа си с ръка. Тръшна вратата, а иззад нея го чух как мърмори, че вече нито хората са хора, нито съседите - нормални. Да говори каквото си ще! Детенцето ми е важно! А то милото, държеше малкото млечно зъбче в ръчичка и се хилеше беззъбо като Спондж Боб - квадратни гащи. Ох, на мама щърбавото!

По пътя се запрепирахме. Аз настоявах, според традицията, да метнем зъбчето към покрива на някоя къща и да помолим случайно прелитаща гарга да пусне железен. Детето пък фъфлеше, че за това зъбче щяла да дойде някаква си фея, или пък мишле, което да остави в замяна на зъбчето паричка. Такава е днешната младеж. От най-невинна възраст мислят само как пари да печелят. За фея, вярно, чувала съм, но напоследък чух, че участвала във филми на ужасите. Отпада като вариант. Само това остава - да ми спретне някакъв среднощен хорор за един нищо и никакъв зъб. Остава варианта с мишлето. Не съм го чувала, но детето авторитетно ми обясни, че миналото лято, когато приятелката й Мери-Лу се върнала от Испания, й разказала за въпросното мишле. Промъквало се нощем, взимало зъбчето изпод възглавницата на детето и на негово място оставяло монетка. Добре, така да бъде, ще забравим за безплатния вариант с гаргата, само да успее мишока да се телепортира от Испания. За всеки случай се подсигурих - мушнах под възглавницата си монета от 20 стотинки и след обилната вечеря, придружена с 5-6 скилидки чесън (така де, и без това цял ден мириша, поне вечерта удоволствието да е пълно) изпаднах в безсъзнание.

- Кхъ-кхъ! Хола, синьорррита!
Каква е таз досада посред нощ, бе? От одеве нещо ме гъделичка по носа, пет пъти го гоня. На хеликоптер ми станаха ръцете. Искам да спя!

- Пожаррррр! Хе-хе!
Бълнувам. Умореният ми мозък ражда кошмари. Очите ми не възприемат действителността. В чеснов делириум съм. Някакъв мишок със сомбреро, два сантиметра разстояние между зъбите и пълна раница на гърба подскача до носа ми. Изчезвай, Спиди Гонзалес. Ей сега ще ти дъхна и ще те отнеса.

- Ооо, синьорррита! Готина пижамка! У-ля-ляяя, а какъв свеж дъх!
Отварям с мъка едното око. Упорит, не се маха. Подскача нещо. Подиграва се. Плъх нещастен. Гъделичка ме по носа. Сигурно съм в делириум, от чесъна.

- К`во искаш?
- Ахахахх-кхъхх, прекрасната синьора се свести! Да имате случайно дребни, че ги свърших?
Сещам се, че под възглавницата сложих 20 стотинки, ама не съм в услужливо настроение. Даже в никакво не съм.

- Ти к`во ше ми дадеш?
Мишокът се стъписва. Престава да подскача. Възмутен е даже. Имал 50 евро, ама на цяло, не можел да ми ги даде.

- Изчезни тогава! - заспивам отново и се отнасям в блажената страна на сънищата. Я го гледай ти, нахален мишок, аз да не съм му кафе-машина да пускам ресто!
- Българка ли? Стисната еврейка! Аз се чудя защо гаргата дори не си подаде документите съгласно закона за държавните поръчки, Феята на зъбките отлетя за Щатите, снима си се в хорор-филми и пет пари не дава заради часовата разлика! Само аз, нещастен, продължавам да събирам зъби за едната чест и слава, и на всичкото отгоре ме изнудват! Позооооррр! Изнудвачкаааа! Не те ли е срааам?
- Стига си ми крякал, че ще взема чехъла! 50 евро или живота, избирай!
Натиква ми с малките си миши ръчички някаква банкнота, като не спира да мрънка колко много работел, колко е онеправдан и колко му е писнало от изнудвачи, аз му подавам в просъница стотинката, обръщам се и... Блаженство. Никога не съм спала по-сладко.

- Мамооооо!
Божичко! Това е детето! Какво става? А, вече е ден. Слънцето грее, а малката тича към мен и възторжено пищи.

- Виж! Виж какво намерих под възглавницата! Истина е! Истинааа!!! Мишлето е взело зъбчето ми и ми е оставило паричка!
Да бе, да... Сигурно съм станала насън и съм ги сменила. Нали си сложих стотинката под възглавницата. Съгласявам се равнодушно, все още сънена, а детето продължава да се радва и да скача върху мен. Под възглавницата ми нещо шумоли. Бъркам - банкнота. 50 евро. Очите ми се отварят окончателно и придобиват размер на палачинка. Нали сънувах снощи? Ех, да не бях прекалявала с пустия чесън!

50 евро са си 50 евро. Ще ги сложа на сметка. На малката. Ако успявам всеки път да изнудвам мишлето, докато си смени всички зъбки, състояние ще натрупам. Ще стигнат за шини, да не й станат зъбите криви, като моите. Изведнъж си спомням - миналата година ми вади мъдрец моят зъболекар. Един такъв красив и голям... Кой знае колко пари му е смъкнал, щом аз едно малко млечно зъбче за 50 евро пласирах. Честно казано, яд ме е. Ненаситни печалбари, ей т`ва са зъболекарите в днешно време. Ще видят оттук нататък, всички зъби ще си прибирам. Само дано мишокът не се отчае и не замине за Боливуд. Или Чинечитá. И да вземе да участва в разни ъъъ... филми. Пък на гаргата не ми се ще да разчитам. Вярно, нашенска си е, но какво е едното родолюбие, пред мисълта да изкяриш някой лев?