автор: ilian_mechkov

Времето – 18,45ч
Автобусът, естествено, претъпкан, в главата буламач от тревожни мисли – работата, майка ми, детето и проклетите хамстери /от какъв зор се съгласих да ги вземем, като само аз се занимавам с тях/, поглеждам за пореден път часовника си, край, ще закъснея, докато се източи върволицата коли от Орлов мост до Графа и ще стане 7 часа.

Слава Богу, отварят вратата и аз се впускам в надпревара с минутите, пешеходците и собствените си мисли.
Влизам, в съблекалнята цари тишина, явно Иван е подбрал групата както обикновено по-рано. Въздъхвам с облекчение – няма за къде да бързам...
Всички тревоги остават зад мен. Тук сме само аз и Пътят – онова неуловимо състояние на покой и съвършенство, което се постига рядко, но пък си струва.
Вадя кимоното си, тъжно се усмихвам – като отделим за нови маратонки на големия ми син, може и да си поръчам ново. Това е на 7 години и си му личи.
Поясът ми е в още по-окаяно състояние… Ето, трябва и да поговоря с директорката на училището за проклетите душове, странно защо ги инсталирахме, щом не можем да ги ползваме… Отново глупости… Хайде стига, поне два часа в друг свят…

Пристъпвам – странно, залата е празна!… Виждам Иван, седнал в сейза и оставил джо до дясната си ръка. Какво, по дяволите… Простенвам… Явно момчето е пораснало и иска да си премерим силите… Колко години е с мен? Май повече от 10, не помня… Виж, спомням си първите му тренировки – докарваше ме до лудост с незапомнянето на посоките ляво и дясно…
Добре, щом е решил. Приближавам се на около три метра и сядам срещу него.
Поглеждам го и в синхрон се покланяме един на друг. Даа, детето изглежда страховито – 24-25 години, 1,85м, 98 кг… Прави 150 лицеви без да се задъха.
Общо взето – май се гордея с него повече, отколкото с това, което съм постигнал сам.
- Здравей, Иване – наслаждавам се на момента спокойствие преди битката, това е като притихнало поле преди буря.
- Добър вечер, Сенсей – добър контрол, отбелязвам със задоволство.
Добре, както е казал Конфуций – на противника винаги трябва да се остави път за отстъпление.
- Нужно ли е всичко това? – Боже, защо занемарих сутрешните тренировки, естествено новият проект в службата е важен, но пък децата в залата са с двайсетина години по млади.
- Така смятам, Сенсей. - То си е ясно, че така смяташ, иначе няма да си отпратил групата.
- Можем да поговорим и да се опитаме да избегнем това. – Каквото и да си говорим, всичко опира до Егото с голямо Е; всички, които се занимават с бойни изкуства, се гордеят с това, което са постигнали и се стараят да се доказват…
- Наистина ми се иска, Сенсей, но различията ни са непреодолими. – Е почти искренно звучи…
- Толкова ли е важно за теб ?
- Страхувам се, че да, Сенсей, това е част от онова, на което сте ме учили.
- Виждането ти по този въпрос е ограничено. Мисля, че ти предложих да продължа обучението ти?
- Благодарен съм за това, Сенсей, но и двамата знаем, че е невъзможно.


Въздишам
- Добре щом искаш да рискуваш всичко. Знаеш, че друг шанс ще имаш чак след година нали ?
- Зная. Не искам да рискувам, но май ще трябва…
Бърз е – докато посегна към нунджото си и вече е на крака. Движи се уверено, спокойно… ръцете не стискат тоягата, а сякаш я галят… Добре, да го постреснем малко… Почвам да въртя в кръг двете нунджако, повече за загрявка на рамената и ръцете, отколкото за друг ефект. Виждам леко неодобрение в очите му – смята, че му се подигравам. Финт, отстъпване и гмуркане… май ще е добре да му блокирам тоягата и да видя какво ще измисли, а, ето, накани се най-после… Главата ли?… А, не, слабините… КОЛЯНОТО МИ!!!… Боже… Първият удар в ребрата му беше наказание заради глупавата атака към главата, ясно е, че нямаше да постигне нищо с нея… Вторият е по-скоро по инстинкт и той го довършва… Рухва на около метър от мен. Целият ми крак пулсира и накрая рухвам и аз, вече виждам недоволното изражение на физиотерапевта си, поне две седмици стегнати превръзки и покой, после нагревки и раздвижване… Дано се размина само с това. Мамка му, нека да плаща веднъж в месеца сметката в кафето след тренировка, ако това ще го накара да се чувства повече мъж… Боли… Заставям се да седна, коляното протестира, болката пропълзява отзад по гърба, но проклет да съм, ако го покажа…
- Благодаря за урока, Сенсей.
- Предизвикателството е прието и изпълнено.
Хлапето се надига и с гримаса тръгва към съблекалнята. Не чува съвета ми да наложи ребрата с филийки печен лук. Вече е Сенпай, нека открие някой неща сам.
Явно тренировка няма да има, време е да тръгвам и аз. За какво мислех преди малко… а, да, храна за хамстерите и ако малкият се е изпортил в училище…
Покланям се на залата и тръгвам, радостен, че едно от децата ми е станало мъж… Само коляното да не ме болеше така…