автор: nichija

Към А. Д.
В рисунъка на тъжните ти залези,
разравям гънките на твоята душа.
Опитвам да изтрия болки-белези,
и да размия мъката ти от скръбта.

В палитра смесвам аз сълзите ти,
избистрям ги за слънчев водопад,
мислите поръсвам с Искри гаснещи,
да бушуват в пръски, сякаш са брокат.

И искам да извикам, дори да закрещя -
„Не се предавай! Усмихни се! Не тъжи!”
ала бездумна вия –„Бъди, и разгори жарта,
тлееща в изплаканите ти от скръб очи!”

И мъка да те пие, недей да спираш, продължи!
Не си сама и виж, гушната до теб сега е само тя!
Вземи от слабостта й сила, ръката детска укрепи!
Отдай й се, на нея, на тъй исканата ваша дъщеря.

И знаеш - Не ще изтрие нищо липсите...
Но вярвай! - Любовта от тлен не се бои.
Затуй помни! - Следа оставят само мислите,
онези светлите, онези от които обичта струи.