"Ние със тебе си знаем...
как със любов се живее... "
ina_ivanova
Начупих си последните дихания,
които закъсняха да се случат...
Така е винаги с животите ...
пияни са
отглеждат многоточия
по ъглите на своите вини...
Отглеждат ги
без слънце и без вятър.
(от страх че може би красивото
ще ги направи по- добри) .
А добротата е измислица на слабите.
Така ми каза... първият.
Докато стреляше във мен...
От страх , че може да се влюби...
И аз заплаках...
С болката на бялото...
Разлях се писъчно.
Прелях в прозрачност.
И тръгнах да се търся.
В котвите ...
Полепнала
по къщната им същност.
А те ми бяха нужни,
много нужни.
Самотните посоки не познават.
Самотните умират да обичат.
И неумишлено , развързани
препускат
с жаравата във стъпки
на мустанги.
С копнежа да намерят ... любовта.
Намерил си я ... тогава имаш себе си.
Но тя не струва... нищо.
Пресъхва бързо...
като лепкавата сладост сред завивките.
Така ми каза ... вторият.
Докато сменяше конците
на най- красивото момиче.
( а най- красивите
ме задушават в многото си).
За да му бъде лесно
за обичане ...
за цял живот.
Живот от "до" до.. "ми "...
Където песните
са някак си фалшиви ...
А аз се сгуших... в черен сняг.
Защото нищо
не запазва чистотата си.
И с хладното
лекувах раните...
и беше глухо ... до пустинност.
Но преболях.
А после се заклех
че ако трябва ще кърви...
Но с песъчинки от пустинност
няма да зашия рани...
За третия... не искам да говоря.
Задъхваха се есени
в ръцете му.
Трептяха молещо- даряващи ...
и вземащи...
И всъщност... случи се ...обичане.
Без маски.
Без препъващи привидности.
Но поумнях отдавна.
И не вярвам
че го има вечното.
Аз вярвам просто във дъжда.
Но не и в чистотата му.
Прозрачен е ... защото изтънява
от писъци на счупени любови.
Ала след тях...
горчи
тежи
и стене....
...
Посипах се
ранимо изгорена...
Сега налей...
от най- горчивото.
( дори и то
ще ми е слабо) .
Налей ...
но никога не питай...
как със любов се живее.
Ако ти стиска... живей!