Не знаеш и дори не подозираш.
дано и никога не разбереш
как във съня ти нощем в теб се взирам,
като уплашено и влюбено дете.
Не знаеш, но не ти и трябва,
че вътре из кръвта ми си течеш....
че като въздух и като вода те чакам,
И лудо крия. Да не разбереш.
Защото сме разумни, зрели хора.
защото може да заподозреш,
че от фалш, и че от студ и от умора
на моя праг ще искаш да се спреш.
Аз знам- мъжете като теб не спират –
те гонят битки, брегове, мечти.
И затова не искам да разбираш,
че на мен единствено ми трябваш ти.
Добре ще е така да си остана -
прекрасната разбираща жена,
която иска всяка твоя малка рана
с приятелство да изцери до сутринта.
Познавам се и как ще те изпратя:
с едно „Доскоро, умната, момче.”
И как зад ъгъла, сред разни непознати,
сърцето ми от адска болка ще замре.
Не знаеш и дори не подозираш,
дано и никога не разбереш,
какво е любовта си да презираш,
и неродена да се готвиш да я погребеш.