„И така да е-
не мисля, че е грешно.
Не виждам смисъл от предубеждения.
В сентенцията вярвам, че човешко е
да паднеш в клопката на предвечерното.
Хладно е. И тъмно. И невидимо.
И сякаш пепелят се в длан задръжките-
от женското извличаш уязвимото-
и прЕдизвикатлността от мъжкото...
Тогава ореолите загасват
под разстлалата се сянка на желанието.
В зениците прозира онзи блясък-
невидимият денем, неочакваният.
Отдаваш се в леглото на порока-
иска ни се-правим го!
И толкоз...
А съвестта ли? Тя е мнима болка.
Даже е лечима и предсрочно.
Неправилно ли?
Кой създава правилата?
И кой диктува ритъмът на тялото?
Невинно ли се чувстваше, когато
вечерта щрихираше ме цялата?
... Хладно е. И тъмно. С дъх на нежност...
Създадени сме хора да грешим.
И така да е-
не мисля че е грешно,
да се любим...