автор: VOINOV

Веселин вдигна теслата отново.
Реши да прикове летвата, която се бе строшила, когато бе стъпил върху нея, за да слезе, но този път се удари по един от пръстите си. Хвърли с ярост сечивото върху бетонната плоча, заохка и заподскача на един крак, като притисна под мишницата си удареното място.

“Това означава, че не трябва да пипам нищо в повече точно сега! – помисли ядно. – А защо ли? Какво ме кара? Как ли бих могъл да разбера? Хайде, тъкмо ще си отпочина малко. Работата не е заек да избяга. Ще отдъхна малко, докато събера сили и вляза отново в кондиция”.
Тръгна към оставената за врата пролука между тухлите и излезе на издадената площадка, определена за тераса на вилата.
Усети благотворното влияние от свежия полъх на вятъра.
Погледът му се спря на процесия вървяща по отсрещния път. Бавно, леко, внимателно, сякаш хората се стараеха да не смутят покоя на този когото изпращаха.
“Кой ли е? – помисли Веселин. – Вчера някой каза, че си е отишъл Бебо, товарача на камиона на кооперацията. Вероятно него изпращат? И колко много хора го следват?”
Като че нова лепкава тежка мъгла заля съзнанието му. Главата го заболя отведнъж наново.
Отдръпна гърба си от стената на която се бе подпрял и застана прав, за да отдаде мълчаливо последна почит, макар и така отдалече.
“Ето, заради това вероятно ме заболя главата! – помисли наново. – Този човек приживе винаги е притежавал огромна позитивна енергия, с която привличаше силно хората около себе си.”
Знаеше за него, че още като младеж е свирил на китара в казармата с момчетата, които след години направиха международно известната рок банда “Щурците”.
Но след казармата, Бебо се бе върнал в миньорското селище и бе останал тук до последния си ден.
Веселин си спомняше, как всички млади хора в селището изпадаха в екстаз, когато Бебо се появеше на сцената на огромния миньорски клуб – какъвто имаше подобен само в окръжния град – сложил черното бомбе на главата си, държащ в едната си ръка китарата си, а в другата димящата цигара, като същински рок идол.
Тогава залата избухваше в рев.
Бебо помахваше нехайно с ръка, така както си държеше цигарата. След това я забождаше отпред на грифа, там дето струните свършваха и влизаха в ключовете за обтягане, премяташе ремък на врата си и с широко архаично движение на дясната си ръка, удряше първия акорд.
От мощната уредба прогърмяваше звук, от който психиката на хората се ошашавваше и резонираше дълго.
Огромното множество скачаше и развяваше коси, ръце и крака.
А когато започваше блус, тълпата се разделяше в двете посоки. Половината заставаха близо до стените, а другата половина се понасяше в ритъмен блус с девойките, които почти винаги не достигаха.
Блус!
Но блус, който неизменно продължаваше повече от половин час!
С подобно нещо, не се бе срещал, никога след това в живота си.
За няколко часа се изреждаха парчета на Пърпъл, Джими Хенрикс, Лед Цепелин, Ролинг Стоунс, Блек Сабат и т.н. и т.н.
Това бяха вълнуващи, романтични и неповторими времена.
Накрая Бебо отправяше поздравление към най-младите, подрастващите, тези като Веселин, с авторското си парче “Малките бражански менти”, след завършването на което, дълго ечаха бисове. Дотогава, докогато, Бебо и колегите му музиканти се настаняваха вече около запазената винаги за тях маса в ресторанта на центъра.
Веселин си спомняше, как винаги в края на представлението, Бебо сваляше с галантен жест бомбето си и се покланяше дълбоко на обожаващата го публика.
А колко много приличаше с малките си мустачки на Чарли Чаплин? Само че Чарли Чаплин облечен в джинси.
Макар, че често го разхождаха милиционерите до участъка, той не се поддаде на провокациите, не промени облеклото си и накрая някак спряха да се занимават с него и десидентските му прояви.
Властта бе решила, да не върви срещу народната любов.
След години, както и много негови поп идоли, Бебо се отдаде на алкохола, и така и не се ожени.
Последните години, бомбето бе неизменен атрибут, навсякъде и винаги върху главата му. Имаще две. Едното слагаше когато отидеше на работа, друго поставяше, след като се окъпеше и облечеше опраните, поизбелели и неизменни джинси. По изключение на празник или на погребение обличаше черен панталон с елек и бяла риза.
Бебо си остана Бебо. Странен, учудващ и неповторим.
Дори самият Чаплин да се събудеше – не би могъл да го имитира.
Той бе силна индивидуалност, със силна енергия и карма, завладяващи масите.
“Какво ли би станало с него, ако бе отишъл да живее някъде по големите градове? Как ли би протекъл животът му?
Нямам си представа?”
Сега вече Веселин разбираше, защо го заболя глава така изведнъж.
Половин час преди това бе почувствал, някак необяснимо, че трябва да преустанови заниманията си. Но не разбираше защо. А имало защо.
За да отдаде последна почит, на нещо силно, завладяващо, но отиващо си. На един запомнящ се човек от народа.