автор: esperanca

Докато всички ме искаха, само ти се осмели да ме обичаш.
Преди да се родя, ти ме носеше в тюркоазените бездни на своето желание. В паметта на укротените си дълбини. Защото любовта е над всяко тайнство, над всяко знание. Твоята нужда за мен бе толкова силна и истинска, че ме извика в съществуване, въпреки силите на мрака и човешката слабост. Защото любовта е милостива.
Откакто се родих, все към теб вървя. Ти ме чакаше да се катеря и падам по грапавините на думите. Чакаше ме, да се спирам в съмнителните чувства на другите и ми прощаваше неверието и глупавите женски изневери. Защото любовта е търпелива.
Докато бях дете твоите приливи насищаха дните ми с лазур и очарование. Твоите отливи отнасяха умората отвъд хоризонта. Нежният ти бриз притваряше сънните ми клепачи и упоена от приспивната ти песен се отпусках в люлката от водорасли, която ти изплете за мен, за да ме поведеш към безкрайното пътуване. Защото любовта не търси своето.
В твоята спасителна прегръдка давех яда и разочарованието си всеки път, когато се сблъсквах с хората и Бога. Ръцете ти ме държаха здраво, защото любовта не безобразничи. В огромното ти синьозелено око постоянно гореше тихо разбиране. Ти никога не ме погледна с укор. Защото любовта не се превъзнася.
Не се раздразни, когато привлечена от миражната светлина на далечен фар ти обръщах гръб. Твоят прибой ме посрещаше с перлена огърлица от радостна пяна, с която празнувахме моето завръщане. Издигаше острия сърп на най-устремената си вълна, с която откосяваше наръч звезди и ги посипваше върху косите ми, за да съм красива, когато отново стъпя на твоя бряг. Защото любовта не се гордее.
Щедро полираше кожата ми със златист загар и морските си дарове превръщаше в мое всеоръжие всеки път, когато отивах на битка с вятърни мелници или със себе си. Наточваше седефения нож на нощта, с който изрязваше гнойната язва след поредното поражение. Защото любовта не се радва на неправдата.
Ти продължаваше да вярваш в мен, дори когато аз не си вярвах и пирувах с легионите на личните си демони. Защото любовта не държи сметка за злото.
Ти всичко премълча. На всичко хвана вяра. Не спря да се надяваш.
Преди да ме обичаш, отчасти знаех и виждах неясно, като в огледало. Когато бях ничия, отчасти познавах.
С любовта всичко частично отпадна.