автор: ra

Често сънувам. Понякога дядо ми който стои до мен сякаш никога не ме е напускал и не е поемал оня път към другия свят. Той ме напътства, окуражава ме или ме укорява. Понякога сънувам слънца или луни. Понякога момичета от бъдещето или миналото. Понякога всичко е красива музика... Но отдавна не бях сънувал като дете. Отдавна не бях летял насън. Нито бях разговарял с привидения, а още по-малко с деца...
Беше една от малкото звездни нощи, които са голяма рядкост тук на брега на морето. Ох, колко ми липсват онези звездни нощи от детството! Луната бе повита в облаци и едва ми намигаше през прозореца. Бях уморен и съм се унесъл под нежната музика. Мислите ми се понесоха нанякъде, но бях престанал да ги следя. Остана само тишината, в която ме сепна нежен детски глас:
- Защо възрастните винаги спят?
Огледах се - над мен стоеше малко момче с руси коси леко посребрени от луната. В очите му имаше толкова въпроси и толкова тишина... А зад тях грееха звездите.
- Нямат ли възрастните нужда да се събудят понякога?
Децата не обичаха да не им се отговаря и често ставаха доста досадни с въпросите си на които обикновено нямаше логичен отговор.
- Аз съм буден.
- Ти винаги спиш!
И детето се изгуби някъде в сянката. Докато го търсех с поглед успях да огледам наоколо. Бях на много странно място. Сякаш на малък връх, но под мен се виждаха само звезди, над мен също. И само луната бледнееше зад облаците, за да успокои удивеното ми съзнание. Търсих дълго момчето с поглед докато се наслаждавах на звездите, но то повече не се появи. Със зората се изгубиха мислите ми и избледняха всички звезди...