автор: Tiranozavar

Не е красива. По-скоро едра, отколкото висока. По-скоро надменна, отколкото магнетична. С хладна красота повече, отколкото с южна кръв. Но може да изпълни всеки кадър. Когато той вдига фотоапарата пред лицето си, притваря клепач, за да я улови в центъра на картината, и тогава я вижда.
По-скоро такава, каквато не е. С острия ръб на устните, продълговатите очи, чийто ръбове почти се докосват, гъстите вежди. Гола или облечена, отпусната на стол, излежаваща се, тя има дъх на плътна коприна, на силно ръкостискане, което дълго седи върху кожата и стяга чак рамото. Тя е тежка, и става все по-тежка, с всеки кадър, с всяко примигване на зеницата му, която я шпионира, попива, фантазира. Тя, с жълта рокля, щедро деколте, полулегнала до кошница с плодове. В ръката й чепка червено грозде. Устните леко докосват кожата на плода... преди да открият под тях ледената ласка на хищните зъби, преди миглите по клепачите й да се сплетат, преди в пазвата й да се плъзне болезнено сладък сок. Тази ласка пари, си мисли той, когато отпуска ръката с фотоапарата и без малкия стъклен илюминатор пред дясното око, я вижда триизмерна, с изпръхнала около устните кожа, със сив от умората блясък на лицето, отново надменна, отново обикновена.
- Предпазливо подхождаш, нали – я пита и знае, че тя разбира въпроса му.
Ръката й се вдига, пръстите отмятат кичура върху челото, гърдите се надигат - преди въздишката, която винаги изразява досада. Той чува как въздухът си проправя път през трахеята, гърлото, в тясното пространство между зъбите и бузите, докато не се появи навън върху капризните й, изпълнени със съпротива устни.
- Дори те мързи да ми отговориш, нали – я пита пак, докато внимателно прибира фотоапарата в чантата и дръпва ципа ядно.
- Престани с това „нали“ – отвръща глухо тя и той вижда полукръг, очертан от главата, гърба и задника й, докато тялото й се изправи с поне глава над него.
- Така беше хубаво - казва той – когато си приведена, подчинена, но ти няма да искаш да те снимам безпомощна.
- Ще ти се – подхвърля тя и се скрива зад паравана, за да се преоблече.
- И все пак – продължава той, след като с рязък жест пали цигара и оглежда пепеливия пламък на върха й – всяка жена иска да бъде подчинена поне за малко...
- Това е мечтата на всеки неуверен мъж...
Гласът й се носи в стаята спокойно, вероятно се чувства по-добре в дънки, отколкото с рокля, мисли той и смуче дима през филтъра с бавно задоволство. Когато излезе оттам ще изглежда като всички. Видяна с двете му очи и не върху хартията на портрета, тя е слаба, матова, висока жена, с тъмни очи и коси, със следи от епилация върху ръцете и краката, с кожа, която се отпуска все повече и повече. След година или две няма да може да носи къси поли, ще й се наложи и по-плътен грим, вече ще отдръпва лицето си от пряката светлина, ще търси ретуша в пространството, сянката в кадъра...
- Когато станеш на 40 ще имаш нужда от художник, а не от фотограф, който да ти връща самочувствието – й казва.
- Просто те е яд, че нямаш въображение. Цял живот ще бъдеш закован с едно затворено око зад обектива, защото те е страх да затвориш другото или да отвориш и двете.
- Някои жени стават по-меки с възрастта, не се вкопчвай...
- Не ми се преживявай – казва тя, изпънала гръбнак в лилава риза и тесни светлосини дънки пред него – Как би се чувствал с една плесница върху небръснатата кисела физиономия?
- Зле...
- Тогава да тръгваме.
Тя замята кожената раница на гърба си и той вижда контура на талията й, стегнатите мускули на ханша, усеща парфюма й и си мисли, че навън е пролет. Сега тя ще отвори вратата и отвън ще го лъхне миризма на топъл вятър, обрал прашеца на току-що цъфнали дървета... Но отвън нахлува студ, мъгла и мрак.
- Ще повървим ли малко – го пита тя и търси в тъмното лакътя му, за да постави ръката си там. Той прави място за китката й близо до кожата си, стяга мускулите си, даже усеща, че леко стиска зъби и устни. Ръката й е лека, походката бавно се нагажда към неговата.
Докато вървят, той мисли, че тя му е позната отнякъде. Но не тя точно, не това тяло и жената, която го обитава. Походката, която не е нейна му напомня за някого. Опитва се да извика спомена в съзнанието си, но то не отвръща. И пред него и в него продължава да е студено и ако тя не бе толкова енергична, щеше да влачи крака сам в студа.
- Никога не съм рисувал, знаеш ли – й казва, неочаквано размекнат, даже нежен – Ако искам да те нарисувам ще ми позираш, нали?
- Страх те е от тъмното ли, миличък?
- Висока си, хубава си... Не ти отива да си арогантна.
- Талантлив си, не ти отива нежност...
Вероятно в тъмното се усмихва. Не му се иска да обръща глава към нея, да вдига поглед и да гадае изражението й под светлината на уличните лампи. Посяга с другата ръка към пръстите й и усеща студената й кожа.
- Отдавна никой не си е слагал ръката в моята – казва съвсем тихо.
- Може да се разчита на теб, нали – отвръща тя и бавно намалява ход, дъхът му почти спира.
Иска му се да каже нещо, но бавно изправя ръка, защото има чувството, че знае какво ще последва. Тя се отдръпва и застава пред него.
- Можеш ли да пазиш тайна – сега е сигурен, че тя се усмихва...
- Никой не ме е питал такова нещо от...
Не успява да довърши, защото вижда лицето й опасно близо до неговото и дъхът й вече гали носа му. Устните й също са хладни, дъхът мек, а слюнката върху езика топла. Успява да диша през носа, иска да се отскубне от нея, но вече усеща миризмата на тялото й и за негова изненада тя го опива, отпуска съпротивата му.
- Мека ли съм – лицето, заедно с дъха, езика, хладината се отдръпват и той успява да фокусира извитите й клепачи, дори настръхналия ирис и спокойната зеница.
Не може да каже нищо, защото тя бързо се обръща и с бърза, но уверена крачка се отдалечава. Той облизва устните си, както би направила пчелата след целувка с напъпил цвят, толкова напъпил, че вятърът всеки момент би го отнесъл...