автор: vesi_lina

А аз се зъбя на света, на тоя грешен свят, с надеждата,
                 че някой ден водата като нищо ще залее сушата."

                                Ивайло Диманов


Нещо се преобърна в мен
когато абортирах
хайвера си,
в оная локва оставена
от Егея
на пясъка,
след поредния отлив.
Нещо се преобърна в мен.
И не съм същата.
Отсъствам в себе си.
Нямам ме.
А ме имаше в тебе.
В другите.
Помня как лаех.
Лаех.
Щипех.
Чувствах се жива.
Като че ли вчера беше,
когато разлайвах всички
кучета,
идваха на тумби. По много,
да разкъсат мършата на
поредната
жертва.
Не бях кучка. И ти знаеш.
Просто бях им приятел.
После... Стрелях
с очите си по тъмните облаци,
Да се пропука небето
и да
залее водатата му
мръсните и накриво срасли
корени.
"Много си луда - казваше
майка ми...
И ще увиснеш с колана си някъде."
Такава бях... Взели ме мътните.
Нещо се преобърна в мен,
и намразих лъжите ти
намразих
и всичките им бонуси,
щом започнаха да танцуват
боси по нервните ми
аксони.
И не спират! Не спират!
Намразих те,
а така ми се иска отново...
Ти от кога не си правил любов?
Истинска.
Някога с нея възкръсвах.
Умирам за истини... Животе!
Умирам.
Лека им пръст на всичките
твои илюзии!
И на моите!