автор: VOINOV

Както обикновено правеше по това време, Евлоги се упъти към банята, за да извърши тоалета си.
Мария го изгледа озадачено от към кухнята, прибърсвайки с пешкира в ръцете си някакви съдове. Обърна се към мивката и механично продължи да подрежда останалата посуда.
Скоро хвърли поглед отново нататък и взела категорично решение, се запъти към банята.

- Евлоги – говореше с тих глас тя – знаеш ли, бих искала да те попитам нещо.
- Питай! – продължаваше да сапунисва страните си съпругът.
- Знаеш ли, защо ни си останеш в къщи тази вечер? Аз ще ти приготвя…
- Не мога! Ще излизам. Имам ангажимент.
- Евлоги, моля ти се! – продължаваше да шепне жално жената. – От години все е било така. Но сега децата вече пораснаха и се ожениха. Останахме си сами. Не може ли и ние двамата с теб, като хората, да седнем заедно на масата, да си поговорим, да споделим? – говореше напевно тя и го наблюдаваше тъжно.
- Не, казах! Не мога.
- Защо бе Евлоги? Не може ли и ние веднъж да седнем и да поговорим като нормални хора, Евлоги?
Този плачевен тон го дразнеше до дъното на душата му, както през цялото им съвместно съществуване. Затова процеди през зъби:
- За какво има да си говорим?
- За каквото и да било. Да се почувстваме и ние като другите хора, да побъбрим както едно време, да се засмеем на нещо.
Евлоги мълчаливо и упорито достъргваше бузите си, леко подръпвайки ги.
- Искам да си останеш в къщи – говореше жената и мачкаше без да усеща парцала в ръката си. – Кажи, какво толкова ти правят в тия кръчми, кажи! И аз да го направя, та дано си останеш и ти един път, една вечер поне в къщи.
- Какво ми правят ли? – Евлоги постави самобръсначката върху стъклената полица и се наведе да оплакне страните си. След това взе пешкира и замасажира по навик прекрасно опънатата за годините си кожа и по едно време заговори – Ами, поднесат ми салатка, сложат ми ракийка, пожелаят ми на здраве, после като се почнат едни приказки с приятелите – та до зори. Хубавото е, че всеки си говори каквото си иска и всички го слушат. Е, по някога имаме и бурни конфликти, че някой послъгва, но тава си е в реда на нещата. Знаеш колко е хубаво всички да те слушат и да те гледат в очите? Та не е много лесна нашата – да знаеш – засмя се Евлоги.
Мария премигваше като кученце, което очаква наденичка от стопанина си и го гледаше право в очи.
Тя каза нещо тихо, но Евлоги изпръхтя, запляска леко с ръце страните си и се запъти към гардероба.
Мария избърза на към кухнята.
Застла масата с бяла колосана покривка, която бе отделила само за гости, постави набързо платнени салфетки и прибори за двама. Донесе и бутилка с ракия – от тази също дето бе отделена само за гости – изпратена от родната и майка и я постави по средата на масата.
Изми няколко големи домата, сряза ги на тънки филийки, подреди ги на триъгълник в порцелановите чинии и постави по средата им парчета сирене, а отгоре украси със стръкчета пресен магданоз.
Изправи се до вратата и зачака.
Евлоги се появи пристягайки възела на връзката си.
Мария го покани с ръка, усмихвайки се.
- Заповядай мъжо!! Настанявай се!
Евлоги позачуден огледа обстановката, до оправи с два пръста възела си, огледа наново подредената маса, особено свещника в средата до бутилката и приседна на обичайното си място. Положи лакти на ръба в очакване.
Мария наля в чашата му, след това капна половин пръст и на себе си. Седна срещу него, хвана чашата си ниско долу за столчето, повдигна я на равнение на очите си и усмихната кимна.
- Наздраве, Евлоги!
Мъжът отвърна кратко на поздрава, отпи и отново замълча.
- Ево – о, кажи сега нещо – подкани го жената, като го наблюдаваше с блесналите си, както едно време очи.
- Какво да ти кажа, жено? – помръдна неопределено с рамене Евлоги.
- Ами, там нещо от вашите си истории… нещо интересно.
Евлоги я изгледа миг-два хитровато и импулсивно изрече:
- Жено, ти помниш ли, когато ние с теб бяхме заедно войници?! Когато бяхме в една и съща рота и си говорехме само за девойки и жени?
- Абе, Евлоги! – смръщи се жената. – Ти се подиграваш с мен. Остави тези глупости сега. Кажи нещо по-така, нещо като за пред хората.
Евлоги сякаш само това и чакаше. Скочи от стола си.
- Глупости - значи? Ето, за това не ми се седи в къщи. Никога не мога да кажа каквото си искам. Всичко било глупости. Винаги ми правиш забележки. Никога не чуваш с желание това, което казвам. Виждаш ли – ето за това ходят мъжете в кръчмите. За да си поговорят когато си искат, колкото си искат и каквото си поискат. Всеки говори и всеки го слуша. А не както тук, у дома. Винаги всичко да е на въпреки.
Евлоги пое въздух.
- Сега вече разбираш ли, че един мъж се нуждае да поговори с приятели, хей така, без да се ангажира с нищо, да забрави ежедневните си проблеми и да му олекне на душицата. А не някой непрекъснато да му припява и чете – защо така, защо онака.
Затуй – съжалявам! Ще изляза.
- Ех, Евлоги – простена Мария – та нали и ние жените… имаме нужда…
Той вече не я чуваше. Бе затворил вратата от външната страна.
Приятелите го очакваха както обикновено. Тава бе по-важното.