автор: Lindsey

-Джослин Мари Флеминг! Върни се веднага!
Грег престъпи прага на антрето и вдигна любопитен поглед към голямото стълбище на няколко метра от него. Викът бе последван от леки забързани стъпки и само след броени секунди откъм дясното крило на къщата се появи мис Флеминг, очарователно привлекателна и с поруменели бузи.
Достави му удоволствие да я наблюдава. Усмивка трептеше на устните й докато бързаше с енергични елегантни движения към стълбите, свела поглед, за да прихване полите си. Красивите й карамелени коси бяха сплетени в дебела плитка, спускаща се почти до кръста, като няколко свободни кичура се виеха около лицето й. И бе облечена в доста целомъдрена тъмно синя рокля с висока яка, макар видът й да не предизвика толкова чисти помисли у Грег.
Неговата мис Флеминг, защото той не се съмняваше, че съвсем скоро тя ще бъде изцяло негова, се изкикоти весело на прислужницата си, която се опитваше да я догони, и най-накрая срещна погледа му. Щом го видя обаче Джослин се спря на горната площадка, искрите в очите й угаснаха, а нежните черти на лицето й смениха усмивката със сериозно изражение.
-Херцог Девън – поздрави го тя и вирна почти войнствено брадичка.
-Мис Флеминг.
Джослин бе крайно разочарована. Ейми и Мелиса й бяха обещали да пристигнат рано, а също и Максуел, на когото бе изпратила кратка бележка миналия следобед. Затова, когато Аби й каза, че наближава карета, Джо се бе втурнала да посрещне приятелите си, без да обръща внимание на виковете на прислужницата си, която я гонеше с шапката й в ръка.
А всъщност бе пристигнал Грег. За Бога! Кога бе започнала да го нарича с малкото му име така фамилиарно? Стоеше високомерен и елегантен в антрето и я наблюдаваше с неприкрит интерес. Забеляза смеха в очите му, макар да си даваше сериозен вид, докато Майлс поемаше пелерината му.
-Държиш се като малко дете, госпожичке – прошепна й не много дружелюбно Аби, когато стигна до нея. Подаде й шапката с гарваново перо и ръкавиците.
-Спри да ми опяваш, Аби и кажи на виконта, че лорда е тук, ако обичаш. – Джослин умишлено помоли, за да смекчи резките си думи. Това обаче не произведе кой знае какъв ефект, тъй като старата жена я изгледа накриво преди да се оттегли, клатейки неодобрително глава.
Щом прислужницата й се изгуби от поглед, Джо съсредоточи цялото си внимание към госта. Секунди по-късно обаче съжали, че я бе отпратила, осъзнавайки, че така остава сама с херцога. Задържа настоятелно очи върху Майлс, но икономът се престори, че не забелязва сигналите й и се оттегли безшумно.
Предател! Помисли си с раздразнение, преди отново да погледне към Гренвил. За пореден път се възхити пряко волята си на широките му рамене, изпънали кафявото сако, тесните бедра и кръст, и на очите му. По дяволите тези зелени очи, които я гледаха толкова предизвикателно и караха сърцето да подскача в гърдите. Защо трябваше да е толкова греховно красив и защо тя забелязваше това? Намръщи се на себе си и заслиза бавно по стълбите в упорито мълчание.
Грег проследи как прислужницата и господарката й си размениха няколко думи шепнешком, а след това старата жена се отдалечи. Както и икономът. Най-после бяха останали сами.
Смяташе да се възползва от всяка минута, тъй като не бе сигурен дали ще му се отдаде друга възможност. „Малката” мис Флеминг бе костелив орех, но той знаеше, че под хладната й обвивка се крие буен темперамент и смяташе да отключи стаената в нея страст. Представи си как се извива и стене под ласките му и гърлото му пресъхна.
После обаче си припомни как въодушевлението й бе изчезнало, когато го видя в подножието на стълбището и тихо недоволство се стаи в гърдите му. Изчака я да прекоси стълбите и да застане на няколко крачки пред него преди да проговори.
-Струва ми се, че ви разочаровах с присъствието си – рече джентълменски, макар единственото му желание бе да я сграбчи в прегръдките си и да я целува до безкрай, а след това да я отнесе някъде, където да й покаже всичката сладост на физическия контакт между мъжа и жената. – Може би очаквате някого?
Джослин извика на помощ цялото си хладнокръвие, като се опита да звучи максимално учтиво и дистанцирано. – Реших, че няма да е честно да съм единствената жена в начинанието, затова поканих и приятелките си, мис Стоун и мис Бакман. Очаквам ги всеки момент. Желаете ли питие, лорд Девън, или предпочитате да изчакате баща ми тук?
Устните на Грег трепнаха в усмивка. Тя се опитваше да го обезкуражи. Колко очарователно.
С бавни умерени крачки той се приближи към нея. Очите й едва забележимо се разшириха, а брадичката й се вирна още повече. Личеше си, че едвам се сдържа да не отстъпи отбранително назад, но не го направи. Просто продължи да се взира в него с храбра решителност.
Грег й се възхити. Малко бяха хората, които издържаха дълго погледа му, а тази крехка дама се бе изправила пред него с упорито изпънати рамене и войнствен поглед без ни най малко да се смути.
Боже, дай ми сили! Шепнеше си наум Джо и се опитваше да успокои бесния ритъм на сърцето си. Знам, че не съм ти била особено предана, но се смили над бедната ми душа и тяло. Не ми позволявай да се прехласна по този дяволски красив мъж. Недей!
-Бих предпочел да остана тук. С теб. – Отговори най-накрая той на въпроса й. – Наричай ме Грег. Мисля, че се бяхме разбрали по този въпрос.
Джослин се обърка за момент. Мислите бяха изхвърчали от главата й, опиянена от обаянието на мъжа пред себе си. Деляха ги само няколко сантиметра, но тя не посмя да се помръдне.
Когато най-после смисъла на думите му достигна до съзнанието й, тя се намръщи, възвръщайки си до известна степен равновесието.
-Не виждам смисъл да ви наричам по този начин. Съвсем скоро ще излезете от живота ми.
Грег се развесели. – Нима?
-Разбира се – кимна убедено Джослин. – Веднага щом осъзнаете, че не сте желан. Надявам се да е скоро. Ще бъде доста неучтиво от ваша страна ако умишлено пренебрегвате този факт.
Тя беше забележителна с наставническия си тон. Грег можеше да се закълне, че само преди секунди Джослин би приела всяка негова ласка, а сега му обясняваше най-търпеливо, че не го иска в живота си, както се обяснява на непослушно дете колко е важно да не изцапа новите си дрешки на празника.
-Предполага се, че трябва в най-скоро време да поискам ръката ти – отвърна с доза ирония Грег.
Джослин повдигна вежда в престорена изненада. – Наистина ли?
-Може и да си наивна, дребосъче, но не си глупава. Много добре знаеш какво се говори.
Погледът на Джослин заискри, когато постави ръце на хълбоците си и изгледа сурово мъжа насреща си. – Дяволски си прав, Уилям, – рече, наричайки го преднамерено с първото му име. Отбеляза със задоволство как челюстта му се стегна при обръщението. – Не съм глупава. И не ме интересува какво се говори. Спокойно може да се откажеш от рицарските си намерения да пазиш честта ми. Нямам нужда от услугите ти. Този път достатъчно ясно ли се изразих?
Досега Грег се забавляваше, но нещо в стойката, в тона й разпали и неговото недоволство. Нямаше намерение да я ухажва, или поне не така, както тя си мислеше, нито възнамеряваше да се сгодява. Защо си усложняваше живота? Не можеше да се познае. Защо бе толкова целенасочен в усилията си да я благоразположи? Искаше я, по дяволите! Ето защо. И, проклет да е, щеше да я има.
Джослин ахна невярващо, когато той внезапно протегна ръка и я придърпа към себе си. Обхвана кръста й, наведе се към нея и едва тогава тя забеляза гневните пламъчета в очите му, които светеха в кристално зелено насреща й. Какво, за Бога, го беше ядосало?
-Прекаляваш, Девън! – гласа й леко изтъня и приятна, неканена тръпка премина през тялото й. Знаеше какво следва. Разумът й се бунтуваше, но тялото й потреперваше в радостно очакване.
Грег не обърна внимание нито на думите й, нито на опитите й да се откъсне от него. Само затегна хватката си, с което я принуди да подпре длани на гърдите му. – Смятам да те целуна – оповести простичко.
-Досетих се – заядливо отвърна Джослин. – Препоръчвам ти да не го правиш.
Тя беше забавна. – Препоръчваш ми?
-Да – тросна се Джо. – Някой може да ни види. Баща ми ще дойде всеки момент!
-Доколкото си спомням, – провлачи глас Грег, приближавайки устни към нейните, – ти току що ми каза, че не е нужно да пазя честта ти.
-Определено имате талант да помните това, което ви изнася, херцоже – заяде се Джослин с възмущение. – Казах също, че чакам с нетърпение момента, в който ще си кажем „Сбогом”. Завинаги!
-Ауч! – изстена престорено той току пред устните й, след което се усмихна. – Сурова сте.
Това беше, каза си Джослин и почти се бе примирила с участта си, когато входната врата се отвори и в антрето, сред звънък женски смях, влязоха, без каквото и да било предизвестие, Ейми, Мелиса и Максуел.
Последва продължителна тишина. Мис Бакман гледаше с искрящ, доволен поглед и усмивка играеше на устните й, Мелиса бе онемяла с ръка на уста, а Макс… Е, той бе застинал с израз на недоумение.
Грег изруга под нос и освободи Джослин от прегръдката си. Тя се бе зачервила цялата от неудобство и точно в този ужасно критичен момент виконт Суиндън реши да се присъедини към тях, с широка усмивка и бодра крачка:
-Е, деца, ще ловуваме ли?


Да стреляш по мишена беше доста приятно. Джослин се убеди в това. Особено, когато ти се иска да застреляш точно определен човек.
Може би щеше да се справи по-добре в ловуването тази сутрин, ако не трепереше от яд и не си представяше как вкарва олово в гърдите на Уилям Гренвил. Но това я успокояваше. Всъщност действаше й много ободряващо.
За кратко. Когато след това обаче баща й великодушно предложи да пояздят из горите на имението, на Джослин й се искаше да вие от болка. Докато виконтът бе наблизо, тя успяваше да се изплъзне от вниманието на Девън. Всъщност отбягваше го упорито и методично като се стараеше да е винаги в нечия компанията. Но, след като баща й се оттегли, това бе все по-трудно.
-Ще ми обясниш ли какво става?
Гласът на Максуел я сепна. Прецени разстоянието, което ги делеше от приятелките й и херцогът, които яздеха малко по-напред, и едва след това отговори.
-Нищо особено. – Дочу весел кикот и в гърдите й се пробуди раздразнение. Проклет да си, Девън! Бе очаровал баща й, а сега забавляваше приятелките й и то без никакви усилия. Завладяваше личното й пространство малко по малко и това я караше да се чувства безпомощна. Виконтът го харесваше, Ейми и Мелиса го харесваха, тялото й го харесваше… Проклет да си!
-Джо, познавам те – обади се отново по-настоятелно Максуел. – Тази сутрин те заварихме в обятията на Гренвил, а сега го отбягваш като чумав!
-Той е нахален, арогантен и високомерен! – избухна изведнъж Джослин. – Не мога да го понасям и… Как може да се забавляват?! – възкликна тя и посочи към Ейми и Мелиса преди да изсъска ядно: – Предателки!
-Да разбирам ли, че това, което видяхме тази сутрин е било против волята ти? – запита Макс и сянка премина по лицето му.
-Да! Не!... Да, по дяволите! Може би.
Джослин се изчерви, а приятелят й се засмя. – Джослин Флеминг е запленена от мъж. Да вярвам ли?
-Не е вярно – запротестира безпомощно тя. – Не го харесвам, не го искам в живота си. Нямам намерение да се женя. Забрави ли?
Макс въздъхна. – Джо, моля те. Не бъди твърдоглава.
-Държиш се като майка ми, Максуел.
-Наистина ли? – попита престорено ужасен той и се ухили хлапашки. – Не би трябвало да се тревожа. Щом Ейми и Мелиса се омъжат и им се родят деца и ти ще закопнееш за същото. Бебетата винаги разнежват жените.
Джослин се разсмя звънко и с крайчеца на окото си забеляза, че приятелките й и Девън са се спрели и ги изчакваха.
-Ужасен си – укори го тя мило. – Да сключим сделка.
-Усещам, че ще съжалявам, но какво имаш предвид? – попита предпазливо Максуел.
-Не е честно да ме караш да се омъжвам, след като ти нямаш подобни намерения. Затова аз ще си потърся съпруг, когато сметнеш, че си готов да направиш същото.
-Да си търся съпруг?! – възкликна невинно приятелят й.
-Съпруга – поправи го Джослин и се усмихна на начина по-който той се опитваше да се измъкне.
Грег наблюдаваше напрегнато Ковингтън и Джослин, докато се приближаваха с бавно темпо. В гърдите му бушуваше огън, който едвам сдържаше. Усмивките й, смехът й го привличаха, но и разпалваха ревността му, защото те не бяха предназначени за него. Цялото си внимание тя посвещаваше на баща си, приятелките си и на-вече на Ковингтън.
Този хлапак го дразнеше. Беше очевидно, че помежду им витае интимност и макар да бе вътрешно убеден, че едва ли са си разменили нещо повече от целувка, не можеше да е сигурен. А това го влудяваше. Пипалата на съмнението стягаха сърцето му, а импулсът му нашепваше да я вземе, тук и сега, да я отведе в Шотландия и да не я пусне никога.
Винаги е бил упорит и целенасочен, когато желаеше нещо, било то вещ или жена. Но Джослин Флеминг бе объркала плановете, чувствата и възприятията му. Желаеше я. Макар да знаеше, че ще му струва много да я има, повече отколкото би признал. Би си спестил доста главоболия и проблеми ако просто се обърне и се върне в Шотландия. Там положително ще си намери жена, която няма да е толкова опърничава и която ще го приеме с удоволствие.
Но остана. Защото не искаше коя да е, не искаше послушна жена, която да му се подчинява, а нея – страстна, нелогична и привлекателна. И нямаше да се откаже лесно.
-Херцог Девън, – поздрави го учтиво тя щом се приближи достатъчно. – Надявам се разходката да ви е приятна.
За момент двамата останаха насаме, доколкото това бе възможно, тъй като приятелките й и Ковингтън се бяха оттеглили леко встрани. Грег предположи, че тя не е забелязала, защото без съмнение се постара да го отбягва цяла сутрин. И то доста успешно. – Може би повече отколкото на теб, дребосъче.
-Моля?! – Джослин бе объркана от нахалната му забележка. Разтрепери се от гняв и от други дразнещо приятни чувства.
-Струва ми се, че изгуби прекалено много време в безплодни усилия да ме отбягваш.
Жребецът й Уенуърт като че ли почувства нервността й, защото затъпка неспокойно на място. Джо потупа нежно светло кафявата му грива и вирна високомерно брадичка преди да се обърне към Грег.
-Не бих ги нарекла безплодни – отвърна тя предизвикателно.
-Права си – кимна замислено Грег и белите му зъби проблеснаха в лукава усмивка. – Бяха по скоро безполезни.
Ако се опитваше да я дразни, то определено се справяше много добре. Джо се ядоса на собствената си податливост към провокациите му, но не можа да се въздържи от коментар.
-„Всекиму е присъщо да греши, но само глупавият упорства в грешката си.” Бъдете разумен, Гренвил, и ме оставете на мира.
Харесваше му тази игра. – Не прибързвате ли в преценката си, мис Флеминг? Рядко греша. А Аристотел е казал също: „Не към удоволствие, към безполезност се стреми разумният.“ Аз лично предпочитам удоволствието в случая.
Джо затрепери от гняв. Смяташе се за спокоен и търпелив човек, рядко повишаваше тон, никога не крещеше, нито правеше сцени. Но този мъж я изкарваше извън кожата й и то с неподозирана лекота!
-Вие сте… – Червенина обля бузите й и поне десетина обидни имена заседнаха в гърлото й. Но не можа да ги изрече. Уенуърт отново се бе размърдал под нея и Джослин с ужас усети как юздите се изплъзват от ръцете й. – О, Господи! – Възкликна и в последния момент успя да се притисне към шията на жребеца, когато той изцвили, изправяйки се на задните си копита. До слуха й стигнаха изплашените викове на приятелите й, но не можа да се обърне, Уенуърт препусна с бясна скорост напред. Ужасът я парализира и Джо стисна клепачи, тъй като конят й се бе отправил право към гъстата гора пред тях. Молеше се наум животното да намери пътеката, защото иначе бе загубена.
Цветът се отдръпна от лицето, а сърцето му пропусна няколко удара преди да успее да се овладее и да предприеме нещо.
Бързо укроти коня си, който реагира неспокойно и се обърна към Ковингтън.– Стой тук! – Грег му извика почти заповеднически, после погледна към разтревожените лица на мис Стоун и мис Бакман. – И успокой дамите.
Не изчака отговор. Смушка жребеца си и препусна след Джослин в бесен галоп. С облекчение забеляза, че коня й се насочи към пътеката на гората, но тревогата му не намаля, защото животното не спираше. Успя да скъси разстоянието помежду им, но пътеката бе тясна и не можеше да се изравни, затова поддържаше темпото. Молеше се да не се натъкнат на завой, когато забеляза малко по-напред очертанията на поляна, оградена от дървета.
Джослин отвори плахо очи и въздъхна с облекчение. Все още бе жива, не беше се забила в някое дърво и това бе успокояващо. Шапката й се беше изхлузила от главата, а косата й се бе разплела, развяна от вятъра. Опита се да хване юздите, но напразно – бяха се изхлузили през главата на Уенуърт и колкото и да се опитваше не можеше да ги достигне. Нова тревога затрептя в сърцето й, остана притисната към шията му и се опита да го усмири, зашепна му успокоителни думи, но без резултат. Не смееше да вдигне глава, знаеше, че са на пътеката и това бе единствената хубава мисъл, която й остана. Отново стисна клепачи и се замоли.
Внезапно усети широка мъжка ръка, която обхвана кръста й. – Джослин! – повика я някой, но тя продължи да стиска гривата на Уенуърт. – По дяволите, жено, съвземи се и пусни проклетото животно! – Думите достигнаха до съзнанието й и запалиха огъня на раздразнението й, карайки я да отвори очи. Изгледа изпепеляващо Девън, но все пак пусна шията на жребеца си и го остави да я прехвърли на неговия кон. Уенуърт препусна напред и се изгуби сред дърветата.
Намираха се на поляната.
Грег дръпна юздите и спря, притиснал Джослин до гърдите си. Въздъхна облекчено и дъхът му погали косите й.
Спокойствието му обаче трая само минута. – Пусни ме! – Тя се заизвива в ръцете му, докато не й позволи да слезе от коня. След което я последва.
Джослин закрачи нервно напред назад без да му обръща внимание. Грег завърза коня си за едно от близките дървета и постла пелерината си на тревата като я подкани да седне.
-Не, благодаря! – отвърна му тя по-остро отколкото бе възнамерявала и погледна за пореден път тревожно към мястото, където се бе изгубил жребецът й.
Грег въздъхна за пореден път и прекара пръсти през косата си. – Успокой се, Джослин. Той ще се върне. Следващия път може да помислиш да яздиш някое по дружелюбно животно. Този жребец е прекалено голям, за малка жена като теб.
Джо се извърна светкавично към него в гневен жест. – Не смей да ми казваш какво да правя. Имам Уенуърт от десет годишна. Той е много спокоен.
-Не ми изглеждаше така, – опроверга я Грег саркастично.
-Нещо трябва да се е случило, – настоя упорито тя.
-За Бога, можеше да загинеш! – Миг след като избухна Грег съжали за реакцията си. Джослин изведнъж се разтрепери цялата, видимо пребледня, а в очите й проблеснаха сълзи. Не трябваше да й вика така, проклет да е. Приближи се внимателно към нея и нежно я взе в прегръдките си като положи брадичка на главата й, а тя се сгуши в него и заплака тихо.
Той мразеше женските сълзи. Но не и нейните. Тя бе привлекателна дори и когато плачеше. А да я държи в ръцете си бе едновременно удовлетворяващо и мъчително, защото не искаше само да я прегръща.
Шокът бе сграбчил Джослин с остри нокти и за няколко минути тя не можеше да се овладее. Малко по малко възвърна равновесието си, но постоя за още един момент в топлата и сигурна мъжка прегръдка преди да вдигне глава към лицето на Грег. Очите му бяха потъмнели и той я гледаше със странна смесица от загриженост и желание. Преди да осъзнае напълно какво върши, Джо се надигна на пръсти и го целуна. Предложи му устните си и той не ги отказа.
Целувката продължи няколко безкрайно блажени мига и предизвика сладки тръпки по тялото й. Цялата се затопли и когато Грег я вдигна внимателно на ръце не понечи да възрази. Знаеше, че трябва, но не го направи. Той се насочи към мястото където бе постлал пелерината си и я положи внимателно на нея без да откъсва очи от нейните.
Грег бе наясно, че тя не разсъждава съвсем трезво, но това не го интересуваше. Не можеше да се спре. Отново завладя устните й, този път с повече страст и жар, и се усмихна вътрешно, когато тя разтвори уста, приемайки с готовност атаката му. За момент откъсна ръце от нея и съблече сакото си без да прекъсва целувката. След това ги плъзна по гърба й, като я повдигна леко и започна да разкопчава копченцата на роклята й едно по едно.
Джослин се опияни от целувката. Вътрешният й глас крещеше да спре, напомняше й колко недопустимо и скандално е това, което вършат, но тя го пренебрегна и той скоро се сниши до шепот, изместен от нахлулите в нея чувства и усещания. Топли вълни заливаха тялото й и дори студения полъх, който усети върху гърдите си не можа да я охлади или отрезви. Всичко бе толкова приятно и всепоглъщащо, че тя нямаше желание да се противопоставя.
Бог да й е на помощ, тя щеше да се отдаде на този мъж! Това бе последната логична мисъл, която премина през главата й преди Грег да положи внимателно устни върху ключицата й, а след това и върху нежната кожа на гърдите й, карайки я да забрави околния свят. Връхчетата на белите полукълба настръхнаха и се втвърдиха под ласки му, а когато той пое в устата си едно от зърната й звезди затанцуваха пред очите й и гърлен стон на удоволствие се изплъзна от устните й.
Трябваше да спре. Беше наясно с това. Тя не съзнаваше какво става, а той го разбираше много добре. По дяволите, слабините му бяха пламнали и болезнено свидетелстваха за желанието му, но въпреки това не можеше да я вземе насред поляната. Бяха стигнали твърде далеч.
Грег проправи влажна пътечка от гърдите й до основата на шията, след това целуна нежно пулсиращата вена под ухото й, а после отдаде вниманието си на устните й, подпухнали от целувките му. Бе обхванал кръста й с една ръка, а другата плъзна под полите й. Точно, когато достигна до бедрото откъм гората се дочуха гласове.
По дяволите!
Джослин не даваше вид да е чула нещо, но това не променяше фактите. Прекъсна целувката и се вгледа в нея като в същото време покри гърдите й.
Джо се обърка за момент. Бавно дишането й се успокои и съзнанието й се проясни. Множество въпроси преминаха през главата й, докато не дочу гласовете на приятелите си, които я викаха. Очите й се разшириха, след като най-накрая осъзна какво ставаше. Грег понечи да й помогне да се облече, но тя отблъсна ръцете му. Господи, какво бе направила!
-Не ме докосвай! – просъска задавено и се изправи, опитвайки се да се облече, колкото се може по-бързо. Сълзи запариха в очите й, докато трескаво закопчаваше роклята си.
Грег прекара нервно пръсти през косата си и пое дълбоко дъх. Какво си въобразяваше!? Облече сакото си, вдигна пелерината и отвърза коня си с бавни сигурни движения, които контрастираха с бушуващите в него чувства. И докато правеше това взе решение, може би не най-разумното, но най-приемливото според него.