автор: Lindsey

~ 2 ~

Джослин се събуди в много добро настроение. Слънчевите лъчи проникваха необезпокоявано през големите френски прозорци на стаята, носейки повече светлина и топлина, отколкото бе характерно за септемврийски ден като този.
Нито намръщеното лице на Аби, нейна прислужница откакто се помнеше, нито недоволното й мърморене за неприлично късния час на ставане, не изтриха усмивката от лицето й.
Беше ужасно приятен обед. Не можеха да я обвиняват, че бе предпочела да дремне до късно. Бе будувала почти цяла нощ заедно с Ейми и Мелиса. Но Аби нямаше откъде да знае това, нито пък Джо имаше намерение да дава нов повод на възрастната жена да я поучава. Вярно, прислужницата бе запозната с доста от нощните похождения на господарката си през изминалите години, често пъти е била нейна съюзничка и довереница, но не и този път. Понякога Аби се държеше прекалено покровителствено и Джослин бе предпочела да не й споменава за последната сбирка на „Белите рози”.
Затова просто се усмихна на намръщеното й лице и дори си придаде изненадан вид, когато научи, че приятелките й също са решили да поспят повече от обикновено. Бе горда със себе си, че издържа на подозрителния поглед, който възрастната жена й хвърли.
Но доброто настроение на Джо не устоя на предизвикателството. Само няколко часа по-късно тя стоеше пред огледалото, взирайки се критично в отражението си.
Аби бе надминала себе си, не можеше да й го отрече. Изглеждаше наистина добре в семплата си, но въпреки това елегантна копринена рокля с цвят на слонова кост, която подчертаваше извивките на тялото й. Деколтето беше доста изрязано, но не достатъчно, за да се нарече предизвикателно, откривайки малка част от млечнобелите й гърди. На шията й блестеше златно колие с диаманти, а най-големият от тях във формата на сълза се спускаше към деколтето. Диамантени обици допълваха блясъка на украшението, като едва се забелязваха между тежките карамелено кестеняви коси. Джослин бе настояла косата й да остане пусната, като позволи на прислужницата си единствено да захване няколко кичура, за да открие по-добре лицето й. Аби бе недоволствала тъй като не бе приемливо жената да разпуска косите си пред обществото. Според нея тази гледка е привилегия полагаща се единствено на бъдещия съпруг на Джо.
-Имаш прекрасна коса, момиче! – бе казала. – Гъста и копринено мека, вие се чак до кръста ти. При това съвсем права, с нито една къдрица. Истинско съкровище. Не трябва така лекомислено да я излагаш на мъжките погледи. Не ми се мръщи! Права съм.
Но Джо не склони. Аби можеше да си мърмори колкото иска, тя нямаше намерение да вдига косата си в сложна и неудобна прическа само защото обществото го налагаше. Въпреки това се замисли над думите на прислужницата си. Косата й наистина беше изключително права. Повече отколкото на която и да е друга жена, която бе срещала. Това винаги я бе озадачавало, понякога дори я дразнеше. Колко по-красиви бяха буклите на Ейми и Мелиса. И двете й приятелки имаха прекрасни къдрави коси. Но не и тя. И макар в момента да се чувстваше почти красива, знаеше, че не е така.
Винаги го бе знаела. В сравнение с приятелките си Джо бледнееше. Всъщност това никога не я бе притеснявало, тъй като не обичаше да е център на вниманието, но трябваше да признае пред себе си, че все пак й се искаше да има поне малко от техния блясък.
Красотата на Мелиса бе класическа и в същото време неповторима. Тя беше стройна, с червеникаво-руси къдрици, високи скули, нежна брадичка и най-невероятните зелени очи, които човек можеше да си представи. Дори луничките по лицето й я правеха още по-женствена и привлекателна. Джо бе сигурна, че Мел ще спечели много ухажори още с първата си поява в Лондонското общество.
И Ейми едва ли щеше да остане незабелязана. Нейната красота бе по-скоро екзотична, реши Джослин. Имаше нещо колоритно и пленяващо в тъмнокафявите й очи, почти черните къдрици, фините черти и плътните й устни. Ем бе уверена в себе си и имаше защо, тялото й излъчваше женственост и сексапил, които не оставаха незабележими.
Да, приятелките й бяха красавици. А тя, Джослин Флеминг, беше… обикновена. Просто обикновена. Не беше грозна. Знаеше това. Но не бе и красива. Не намираше нищо отличително и забележимо в себе си. Косите й бяха прави, но това не беше толкова привлекателно, а и нямаше нищо необичайно в кафявия цвят на очите й. Дори не можеше да каже, че е стройна. Та тя беше ниска, само 161 см. Аби й бе казвала, че е хубава, но Джослин не й вярваше. Прислужницата на практика я гледаше как расте и без съмнение бе пристрастна.
А сега се очакваше от нея да се изправи пред тълпа любопитни очи, да се усмихва и да очаква предложения за женитба. Това беше смешно. И най-вече унизително. Тя не искаше да се омъжва. Вече не беше малко момиченце, което мечтае за бяла рокля и принц, който да я обожава. Достатъчно голяма беше, за да знае, че истинска обич се среща рядко, а влюбени съпрузи още по-малко. Повечето бракове бяха уредени или просто почиваха на взаимно привличане. Не можеше да определи към кой от двата типа спадаше този на родителите й, но техният съюз не беше щастлив. Колкото и да обичаше баща си, Джо трябваше да признае, че е тиран. А майка й нямаше властта да му се противопостави. И двамата бяха ужасно упорити и взаимно се обвиняваха. Джослин не искаше да попадне в подобна ситуация. Затова предпочиташе да си остане стара мома. Освен това беше прекалено разумна, за да очаква, че ще срещне мъж, който да я обича и уважава достатъчно, за да й позволи известна свобода в брака. Сестра й имаше този късмет, но тя не можеше да се надява. Това просто не бе в природата й.
Джо въздъхна без да откъсва поглед от огледалото. Искаше й се да не бе отваряла очи, или може би това да бе кошмар, от който ще се събуди само след миг. Но знаеше, че няма смисъл да се самозалъгва. Суровата истина стоеше пред очите й тя щеше да я посрещне с достойнство.
Аби влетя в стаята и прекъсна мислите й. Гледаше намръщено.
-Време е да тръгваш, Джослин. Мис Стоун и мис Бакман вече те чакат. И се усмихни, за Бога. Отиваш на бал, не на литургия!
Джо се подсмихна, докато Аби й помагаше да облече пелерината си.
-И ти не си по-въодушевена от мен. Защо се мръщиш сега?
-Не ми харесва тая работа. Три дебютантки да отидат на бала си без придружител?!
-Не се тревожи. Нищо няма да ни се случи.
-И все пак. Не е нормално – настоя Аби.
-Много добре знаеш, че родителите ни вече са у Уелингтън за вечерята преди бала. А и ние предпочетохме да отидем сами. Нищо лошо няма да ни се случи, така че не виждам защо се притесняваш. Би ли казала на Ейми и Мелиса, че идвам след минутка?
Джослин проследи с поглед прислужницата си, докато не излезе от стаята. Стори й се, че възрастната жена промърмори „Деца!”, но това не я подразни. Знаеше, че Аби се тревожи за нея и й мисли доброто, макар понякога да си позволяваше повече от необходимото.
Минута по-късно, след като се бе погледнала за последно в огледалото и бе скрила в пелерината си малко четиво за всеки случай – тези балове можеха да станат изключително скучни, Джослин се измъкна от стаята и заслиза по извитото стълбище към вестибюла, където нетърпеливо я очакваха приятелките й.
-Джо, най-сетне! – възкликна Ейми. – Вече закъсняхме безбожно много!
Джослин се подсмихна скептично насреща им.
-Нима това ви притеснява?
-Не, разбира се! Нека да чакат.


-Усмихни се, друже! – Дилан огледа насъбралото се множество и отново се обърна към събеседника си. – Плашиш дамите.
Грег отправи към приятеля си един от мрачните си погледи и изръмжа в отговор, а Блекмор му се ухили още по-лъчезарно, сляп за лошото му настроение.
-Не мога да те разбера – обади се отново Дилан. – Тази сутрин беше наистина въодушевен от идеята да посетим събитието.
Всъщност това беше нагла лъжа и двамата го знаеха. Дилан бе успял по някакъв начин да придума приятеля си да се възползва от поканата и Грег дори не беше сигурен как точно, тъй като не помнеше почти нищо от деня. Конякът му бе изиграл лоша шега.
-Трябва да съм бил адски пиян, за да оставя у теб такова абсурдно впечатление.
-Беше по-скоро махмурлия – поправи го Дилан без капка смущение. – Но така е, когато пиеш некачествен алкохол. Трябваше да се обадиш по-рано, друже, щях да те снабдя с хубаво уиски. С него си струва човек да се напие.
Грег го изгледа изпод вежди.
-Всичко това те забавлява нали?
Нямаше нужда да пояснява какво има предвид. Още щом пристъпи прага на Уелингтън хаус Грег привлече почти цялото внимание върху себе си. Без съмнение той беше атракцията на вечерта, или поне основна тема на разговор – новият херцог Девън, обвит в тайнственост и неизвестност. Личността му бе станала обект на клюки и догадки. Това никак не му харесваше, но очевидно приятелят му се наслаждаваше на суматохата, която предизвикаха с появата си.
-Разбира се! Ти смути цял Лондон. Подобно нещо не се случва всеки ден.
-Не намирам нищо забавно, Дилан. Последното, което искам е да привличам вниманието на английската аристокрация. Нямам намерение да се застоявам в тази страна, забрави ли?
Блекмор го потупа приятелски по рамото, продължавайки да се хили като хлапак.
-Забавлявай се, Девън. Имаш възможността да разтърсиш Лондон и да офейкаш. Възползвай се. Хвани си жена, поне дузина дами те изпиват с очи. – Дилан се засмя на гневното изражение на приятеля си. – Но първо престани да се държиш като буреносен облак.
След тези думи Блекмор се отдалечи като си мърмореше весело, а Грег въздъхна примирено. Бе сигурен, че Дилан е очарован от ситуацията. Вероятно щеше с усмивка да посрещне въпросите на старите дами относно новия херцог Девън и да ги измъчва с догадки, без да им сподели нищо конкретно. Приятелят му обожаваше да се надсмива над лондонските клюкари, открай време това беше негово любимо занимание. Като наследник на граф, Дилан бе получил добро образование, но и голяма свобода. На пръв поглед създаваше впечатление на безотговорен млад мъж, но Грег го познаваше добре и знаеше, че приятелят му е по-скоро циник. Не обичаше да се съобразява с обществените порядки и това бе една от причината да се сприятелят още от първата си година в Итън.
Да, двамата си приличаха до известна степен, но Дилан беше добрякът. И може би по-дебелокожият, тъй като Грег трябваше да признае, че не винаги се отличаваше с търпение. А в момента то наистина бе на изчерпване. При това вечерта едва започваше.
В този момент вниманието му бе привлечено от движение край вратата. Очевидно пристигаха нови посетители. Не се излъга, само след миг церемониал майсторът извиси глас.
-„Белите рози” - Мис Мелиса Стоун, дъщеря на граф Силвърли, мис Ейми Бакман, дъщеря на виконт Кемпдън и мис Джослин Флеминг, дъщеря на виконт Суиндън.
В мига, в който прислужникът произнесе имената из залата плъзнаха шушукания, музиката заглъхна и почти всички присъстващи отправиха погледи към новодошлите. За втори път тази вечер, помисли си Грег. Това трябва да е нов рекорд. Беше озадачен и любопитен. Също и облекчен, тъй като вниманието бе пренасочено към трите млади дами.
Първата от тях, Мелиса Стоун, бе красива и слаба, с руси коси и зелени очи. Беше облечена в черно, нещо необичайно като се имаше предвид очевидно крехката й възраст. Грег бе сигурен, че това не е траурна одежда, тъй като девойката не изглеждаше опечалена, дори напротив.
И докато мис Стоун учудваше с мрачния цвят на дрехата си, то Ейми Бакман предизвикваше с ярко червеното на роклята си. С тъмни коси и очи, тя се открояваше сред тълпата. Когато обаче погледът му попадна върху третата от групичката, Грег замря. Само на няколко крачки от него се намираше най-нежното създание, което бе виждал. Джослин Флеминг стоеше до приятелките си и се усмихваше непринудено. Изглеждаше невероятно крехка в светлата си дреха и с дългата разпусната кестенява коса. Бе малко по-ниска от другите две млади жени, но това не отнемаше от очарованието й. Точно обратното, мис Флемиг бе изключително красива.
„Белите рози”? Това беше интересно. Къде беше Дилан, когато му трябва? Приятелят му вероятно щеше да знае нещо за дамите. Церемониал майсторът не бе обявил друго име. Нима трите пристигаха без придружител?
Музикантите засвириха нова мелодия, а гостите подновиха разговорите си, но вече в друга насока. Любопитството им към неговата особа бе изместено от интереса им към „Белите рози”. Това устройваше Грег напълно и бе повече от доволен, когато се оказа съвсем близо до групичка възрастни благороднички, които побързаха да заговорят за новодошлите, нетърпеливи да споделят впечатленията си.
-Каква вечер! – възкликна една от тях и с елегантни движения развя ветрилото си, давайки израз на обзелото я вълнение. – „Белите рози” дебютират!
-Уелингтън са късметлии – обади се друга дама. – За този бал ще се говори с месеци. Първо появата на херцога, а сега и тези девойчета, по които Лондон е луднал от години.
-Наистина не разбирам защо всички така живо се интересуват от тях – неодобрително се намеси трети глас.
-Прекалено дълго се кри в провинцията, Хариет. Те са кошмарът на всяка майка, чиято дъщеря си търси съпруг.
-Не прибързваш ли, Линет? Те са дебютантки!
Нетърпелива въздишка прекъсна за момент разговора.
-Наименованието „Белите рози” нищо ли не ти говори, мила? Помогни ми, Мириам, очевидно нашата стара приятелка е прекарала прекалено дълго време на село.
-Та новината за събитието обиколи цяла Англия, Хариет! Сватбата на дъщерята на Корнуол преди четири години?
Чу се задавено възклицание.
-Нима това са те?!
-Същите, мила. В целия си блясък!
-Прекалено тактична си, Мириам, родителите им може и да са слепи, но не и аз – тези три момиченца преминаха всички граници на благоприличието. Не би трябвало да бъдат окуражавани, а порицани.
-Едно прегрешение едва ли…
-Едно?! Хариет, не ставай глупава. Носят се легенди за тях.
-Легенди?
-За бога, провинциалният въздух очевидно ти е разредил мозъка, мила. Просто ги погледни – пристигат късно, без придружител, с вулгарно облекло. Дори само това е достатъчно, за да си съставиш мнение!
-Нима има още?
-Нощни забежки, лоши маниери, дръзко поведение – избери си. Лондон не е свалил очи от тях след онзи съдбовен ден преди четири години. Или не са забелязали или това не ги интересува.
-Но защо е цялата тази суматоха около тях?
-Те са млади, красиви, те са скандални. Все неща, които поддържат интереса на мъжете. А това ни дава материал за разговор нали? Преди години те бяха просто три четиринадесетгодишни пакостливи шаферки, които постоянно се мъкнеха с момчето на Ковингтън, а сега са три млади жени, които без съмнение ще получат своя дял от мъжкото внимание.
-Без съмнение.
Някой се опитваше да го заговори. Грег се извърна към младежа до себе и го погледна преценяващо. Беше висок за възрастта си, с кестенява коса и светлокафяви очи, по скоро жилав отколкото мускулест.
-Максуел Ковингтън – обади се отново непознатият след кратко мълчание. – А вие сте Уилям Гренвил, предполагам.
-Има ли човек, който да не знае името ми в тази зала? – измърмори не особено дружелюбно Грег.
Ковингтън се ухили развеселен.
-Съмнявам се. Освен може би трите очарователни млади дами, които пристигнаха току що. Но едва ли и те ще останат дълго в неведение.
-Очевидно не съм основната тема на разговор.
-Положително. Появата им предизвика повече интерес, отколкото биха очаквали.
И двамата се вгледаха за момент в посока на дебютантките. Ейми, Мелиса и Джослин бяха обградени от десетина наперени благородници, които усърдно се стремяха да привлекат вниманието им. Напразно, и трите като че ли оставаха слепи за усилията им погълнати от разговора си. Нещо жегна Грег. Не му харесваше да вижда толкова много мъже около красивата мис Флеминг, тълпящи се около нея, изискващи вниманието и усмивките й. Искаше му се да разгони тези младоци и да им покаже как се ухажва една жена.
Тръсна глава, изненадан от посоката на мислите си. Последното нещо, от което се нуждаеше бе да се забърква с дебютантка, била тя Джослин Флеминг или не. Щом вечерта приключеше, щеше да направи всичко възможно да напусне страната колкото се може по-скоро. Ето върху това трябваше да се съсредоточи.
-Успокои ли се, друже? – Дилан се появи изневиделица, с питие в ръка и широка усмивка. – Вече не си основна тема на разговор. Можеш да спреш да се мръщиш и всъщност да се опиташ да си прекараш добре.
-Некачественият алкохол те прави раздразнителен, Гренвил. Следващият път ще ти намерим нещо по-сносно за пиене. И ще ме поканиш. – Продължи Блекмор, подминавайки сърдитото изпъхтяване на приятеля си, след което се обърна към Максуел, който следеше с голям интерес разговора. – Нов член на групата? Не вярвам да се познаваме. Дилан Блекмор.
-Максуел Ковингтън – представи се Макс, кимайки в посока на безмълвния херцог. – Не е много разговорлив.
Дилан се засмя в отговор и потупа приятелски Грег по рамото без да обръща внимание на предупредителните му погледи.
-Само е малко кисел днес. Не обича да е център на вниманието.
Макс се съмняваше, че „само малко кисел” е подходящо определение за настроението на херцога, тъй като последният се начумери още повече. Видът му определено беше застрашителен, но като че ли Блекмор не забелязваше смразяващия поглед на лорда. – Чувствителен е в това отношение. Но вече може да се успокои. Хищниците надушиха прясна мръвка и отклониха взора си в друга посока. Нищо чудно, дори и аз не бих имал нищо против да се запозная с тези млади птички.
-„Белите рози”?
-Да, май така ги наричат. Пропуснал съм много от Лондонския живот. Последните няколко години пътувах доста. – Грег се прокашля многозначително на думите на приятеля си, тъй като добре знаеше какви бяха тези „пътувания”. Старият му познайник бе кръстосвал из цяла Европа, стигайки до Америка, в преследване на една съмнителна жена, която бе избягала не само със сърцето му, но и с важни държавни документи. За щастие Дилан бе успял да я залови и да върне всичко откраднато, макар да не бе сигурен доколко това се отнасяше за вярата му в жените. – Но все пак успях да подочуя това онова за тези сладурчета.
-Нима? – запита Максуел с лека усмивка.
-Доколкото разбирам още в невръстна възраст са се опълчили срещу строгия ред на родната аристокрация. Стори ми се, че дори една възрастна лейди разказваше как ги е забелязала късно вечерта да препускат из покрайнините на Лондон на коне и при това с мъжки седла и развети коси. Като че ли ги нарече лекомислени вулгарни девойки.
-И от кога вярваш толкова на старите клюкарки, Дилан? – чу се да пита Грег. Той ги защитаваше?! Трябваше по-бързо да се махне от тук.
-Усмихни се, друже – отвърна Дилан и отново насочи вниманието си към Макс. – Преди не беше толкова начумерен. Всъщност когато бяхме в Итън беше доста приятна компания, но като че ли с годините чувството му за хумор се поизгуби. Станал е прекалено разумен и мрачен.
-Не го ли изисква титлата му? – попита шеговито Максуел. – Преди време ми бяха казали, че повечето херцози са сковани мърморковци, които не умеят да се усмихват. Но тогава Джо беше само на 13, а на тази възраст сме доста впечатлителни, – провлече глас, припомняйки си с удоволствие дръзките реплики на Джослин от преди години. – Нищо лично, разбира се.
-Може би Джо е прав – изненадващо заяви Дилан с лукава усмивка. – Къде е приятелят ти сега, надявам се да е уважил събитието, трябва да го запознаем с този херцог тук? Може да сподели компетентната си оценка дали все още има надежда за него.
Макс се засмя и посочи небрежно към най-близкия ъгъл на залата
-Джо? Разбира се. Ето там, до масите с напитки.
Дилан се огледа в тази посока, но единственото, което видя бяха „Белите рози” и кръжеца им от ухажори.
-Горкият. Кой от всичките? Не предполагах, че е един от претендентите за вниманието на новодошлите дами.
Макс се усмихна още по-широко.
-Джо е със светлата рокля и разпуснатата кестенява коса.
Дилан и Грег се извърнаха светкавично към трите млади жени. За момент и двамата останаха безмълвни, след което Блекмор избухна в неудържим смях, привличайки вниманието на гостите около тях. Дори обекта на разговора им погледна в тяхна посока. Грег бе очарован от ангелската усмивка, която мис Флеминг отправи към Ковингтън, като му се прииска тя да беше предназначена за него.
-Джо е Джослин Флеминг? – най-накрая промълви Дилан през смях. – Играеш нечестно, Ковингтън. Това ми харесва. Предай почитанията ми на дамата.
Максуел кимна в знак на съгласие. – Непременно! – и се отдалечи.
-Избрал си нея? – чу се след момент гласа на Блекмор. – Когато ти казах да си хванеш жена, нямах предвид някоя току що представена в обществото.
-Моля?
-Не се прави, че не ме разбираш, Грег. Трябва да съм сляп, за да не забележа, че вниманието ти е привлечено от мис Флеминг. Знаеш, че ще си навлечеш проблеми с нея, нали?
-Нямам намерение дори да я доближавам – заяви твърдо Грег, макар да не бе съвсем убеден в думите си.
Дилан се усмихна многозначително, доловил колебанието в гласа му. Вечерта щеше да е по-интересна, отколкото бе предполагал. – Радвам се да го чуя.


Джо се дистанцира за момент от разговора на Ейми и Мелиса и се озърна притеснено. Не помнеше колко пъти бе обходила с поглед залата откакто бяха пристигнали, но и този път не намери, това което търсеше. От двадесет мъчителни минути се намираше в Уелингтън хаус, а Макс не се виждаше никъде. Гостите продължаваха да ги следят с погледи, някои скришом, но повечето с явно нахалство, а поне дузина мъже се навъртаха около им. Джослин имаше чувството, че се задушава.
За краткото време откакто бяха пристигнали бе дочула поне три различни версии за случилото се преди четири години, за това как заедно с Ем и Мелиса бяха получили названието „Белите рози” и редица истории, в които бяха главни героини. Някои от клюките съдържаха стряскащо достоверни елементи, но повечето бяха преувеличени или дори пълни измислици. И за всичко имаше вина единствено Макс.
Разбира се това беше далеч от истината, но Джо прецени, че щом тази мисъл я успокояваше нямаше нищо лошо да припише този грях на приятеля си. А и той не бе съвсем невинен, заключи накрая. Без съмнение е бил наясно с настроенията в обществото, знаел е, че щом се появят на бала тази вечер ще бъдат посрещнати от лукави усмивки и неодобрителни погледи. От месеци се мъкнеше с приятелчетата си по подобни събития. Достатъчно, за да се запознае с всички теми на разговор из салоните на Лондон.
Ейми и Мелиса като че ли не забелязваха суматохата, която създадоха с идването си, но на Джо не й се нравеше, че десетки очи я следяха и обсъждаха. Нито бе доволна от факта, че ухажорите на приятелките й бяха на всяка крачка като безброй малки досадни паленца.
Внезапен заразителен смях се извиси над множеството жужащи гласове. Джо се огледа отново и само след секунда забеляза Максуел. До него стояха двама мъже, а единият от тях се смееше неудържимо. Джослин погледна бегло непознатите, след което съсредоточи внимание върху приятеля си. Той се усмихваше широко и противно на желанието си да го удуши Джо отвърна на усмивката.
Максуел се отдели от двамата джентълмени и се приближи.
-Здравейте, розички.
Ейми и Мелиса отвърнаха весело на поздрава му, а Джо му хвърли буреносен поглед.
-Макс, негоднико, имаш ли да кажеш нещо в своя защита?
Приятелят й премигна смутено, но бързо се окопити и попита закачливо:
-С какво съм съгрешил този път, Джо?
Ейми и Мелиса се изкикотиха, тъй като много добре знаеха защо Джо бе недоволна, но с удоволствие следяха словестната им престрелка.
-Страшно недосетливо от твоя страна да не ни предупредиш, че добрата стара аристокрация е наострила ноктите си срещу нас! Засрами се. – Отвърна с меден гласец Джослин.
Усмивката не напусна Максуел.
-Щях да разваля изненадата, Джо. Просто нямаше да е честно да ви отнема удоволствието.
-Благодаря, Макс – весело отвърнаха Ейми и Мелиса.
-Удоволствие?! – намеси се сърдито Джо и почти потропна с крак. – Имаш късмет, че съм в рокля, Максуел Ковингтън, и че не си нося камата, защото в противен случай щеше да бъдеш намушкан и то пред стотици свидетели!
Макс сдържа смеха си и поде помирително:
-Успокой се, мила. Положението не е толкова лошо.
-Нима? – попита с измамно спокоен глас Джослин.
-Разбира се. Не сте единствените на прицел тази вечер.
-Имаш предвид появата на херцог Девън? – намеси се Мелиса.
-Доста се говори за него, но така и не успях да го зърна – обади се и Ейми.
Джо въздъхна примирено. Очевидно никой не се интересуваше от справедливото й недоволство.
-Всъщност току що се запознах с лорда – отговори Максуел.
-Кой е той?
-Как изглежда?
Вниманието на Джослин бе привлечено от последните думи на Макс. Припомни си двамата джентълмени, в чиято компания бе до преди малко приятелят й, и се намръщи:
-Мъжът, който се смееше е Девън?!
Ейми и Мелиса я изгледаха неразбиращо, а Максуел поклати отрицателно глава:
-Не. Това беше Дилан Блекмор. Начумереният беше херцогът.
-Наистина ли е толкова привлекателен, колкото говорят, Джо? – попита я Ейми.
Джослин повдигна рамене. Последното, за което й се говореше бе колко привлекателен е Девън. Би предпочела да си е вкъщи, настанена на любимото си кресло в библиотеката.
-Не го огледах добре.
Ем извърна любопитен поглед към Макс, но той само поклати глава. – Не ме бива в описанията, розичке. – След което се сбогува с усмивка и изчезна в тълпата.