Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Chri
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13955

Онлайн са:
Анонимни: 439
ХуЛитери: 2
Всичко: 441

Онлайн сега:
:: Elling
:: marathon

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Януари 2022 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаДебютантката (1 глава)
раздел: Романи
автор: Lindsey

Пролог
Лондон, 1802
-Черно!- Мелиса нацупи инатливо устни и погледна непреклонно мадам Максим.
-Разбирам те напълно, мила - стилистката погледна девойката прочувствено, или поне това си мислеше, че прави, и продължи:
- Притесненията ти са напълно основателни, всяко момиче изпада в паника за този ден и често взeма необмислени решения. А сега да видим какъв ще е цветът. Може би розово? Като се замисля само преди дни получих превъзходна китайска коприна в този цвят. Ще изглеждаш божеств…
-Мадам Максим! - Мелиса грубо прекрати безспирните брътвежи на дамата, тази жена вече си играеше с нервите й, и каза с любезна усмивка. - Не се съмнявам в професионализма ви, но цветът е черно! Повярвайте ми това не е някоя детинска прищявка, говоря напълно сериозно. Бих предпочела да се представя пред обществото по долно бельо, но не и в розово. - Стилистката отвори уста с намерението да се намеси, но момичето не й даде тази възможност. - Или в какъвто и да е било друг цвят.
-Но, скъпо дете! - Не се предаваше дамата, макар да си личеше, че е на път да изпадне в истерия. - Това е дебютен бал, за бога, не погребение. Никоя дебютантка не би облякла черна рокля!
Мелиса Стоун, момиче с червеникаво руси коси и завладяващи зелени очи, погледна почти кръвнишки застаналата пред нея жена. Макар да бе търпелива личност, Мел се съмняваше да има достатъчно хладнокръвен човек, способен да изтърпи бъбренето на Максим Дювал. Огледа се безпомощно. Само на няколко крачки от тях, на тапицирано във виолетово канапе, стояха най-добрите й приятелки: Джослин Флеминг и Ейми Бакман. И двете неуспешно се опитваха да прикрият усмивките зад ветрилата си, но смехът се четеше в очите им. Това накара Мелиса да промени стратегията си.
-И къде, по дяволите, го пише това?!
-Мис Стоун! - бузестото лице на Мадам Максим се наля с кръв и придоби алено червен цвят, който, както отбеляза по-късно Джослин, я подмладяваше най-малко с пет години. - Как смеете да богохулствате! - Стилистката се прекръсти, погледна с извинителен поглед към тавана и отново насочи внимание към момичето. - Що за държание е това, какъв е този тон?! Вие сте най-невъзпитаната млада дама, която съм имала нещастието да срещна. Родителите ви ще научат за това, бъдете сигурна! – стилистката се надяваше, че споменаването на граф и графиня Силвърли ще повлияе на девойката, но тя дори не трепна.
-Бих се радвала да присъствам на този „разговор”, но ще ме разберете ако вместо това си потърся друга стилистка, нали? – Нахална усмивка разцъфтя на лицето на младото момиче. - А сега, ако ме извините, мисля, че загубих прекалено много време тук.


~ 1 ~


Мисис Бенет правеше обичайната си обиколка преди лягане. Една градска резиденция като тази на семейство Стоун изискваше постоянни грижи, а прислугата – постоянен надзор. Всичко трябваше да е под контрол и тя много добре знаеше това. Ето защо бе нужно да е в течение на случващото се и като икономка на семейството от дълги години нищо не можеше да й убегне. Малко бяха нещата, за които не бе осведомена и среднощното събиране, което си бяха организирали младата мис Стоун и приятелките й, определено не беше едно от тях. „Сегашните девойки са прекалено лекомислени”, мислеше си тя докато обхождаше втория етаж с бавна крачка и преценяващ поглед. Да дадеш на три дебютантки такава свобода бе нечувано. Що за прищявка да ги събереш под един покрив дни преди събитието. Това несъмнено значеше проблеми и мисис Бенет бе наясно с този факт още от момента, в който приятелките на госпожицата пристигнаха в градската къща на Стоун за сезона. За съжаление не можеше да обсъди с господарската двойка въпроса. Мис Мелиса бе единствената им рожба и те с готовност изпълняваха всяко нейно желание. Това, разбира се, беше повлияло на характера на девойката и тя бе станала прекалено дръзка и самоуверена за годините си. Нещо което, икономката бе сигурна, нямаше да се хареса на младите, а и не толкова, благородници, готови да поискат ръката на момичето дори само заради красотата и очарованието й. Мъжете изискваха от годениците и съпругите си смирение, послушание. Опърничавите само разпалваха страстта им, те бяха подходящи за метреси, но не и за стопанки на домовете им. Такъв беше законът на висшето общество и едва ли скоро щеше да се промени. Ето защо мисис Бенет бе изненадана да разбере, че лорд Флеминг е разрешил на по-малката си дъщеря да се присъедини към приятелките си. Той беше суров и строг баща, който макар да не лишаваше децата си от нищо, не търпеше непристойно или лекомислено държание нито от лейди Сесилия, по брак – графиня Уинчестър, нито от мис Джослин. Но всъщност бащата имаше слабост към момичето и й разрешаваше много повече неща, отколкото би трябвало. Колкото до семейство Бакман, те просто не подозираха какво върши дъщеря им. Тези девойки можеха да изглеждат толкова невинни, докато в действителност бяха дяволчета в ангелски образи. Названието, което бяха получили случайно, им подхождаше повече отколкото подозираха. Те бяха „Белите рози” – нежни като белотата на растението и също толкова опасни ако се приближиш прекалено.
Икономката поклати замислено глава и се помоли на небесата. Оставаше й само да се надява, че нямаше да се случи нещо непоправимо. Подмина вратата, зад която се намираха дебютантките и заслиза по стълбите към задните помещения. Задълженията й за деня бяха приключили.

Бяха се събрали в гостната на третия етаж. Единствено огънят в камината, пред която се бяха настанили и два сребърни свещника осветяваха просторната стая. Пурпурни сатенени възглавници допринасяха за удобството им на пода. Мелиса подаде на всяка от приятелките си по чаша меко бяло вино, взето „назаем” от внушителната колекция на баща й, взе своята, изправи гръб и вдигна тържествено ръка.
-Тост!
Три кристални чаши се допряха една до друга с лек звън, оставяйки малък кръг свободно пространство помежду си.
-За новото начало! - с усмивка започна Ейми.
-За това как ще разочароваме родителите си и вместо да си намерим женихи за по-малко от година-две, ще се превърнем в кръжец стари моми - продължи Мелиса.
-Които междувременно ще са обиколили Европа, ще са участвали в някоя война и ще са скандализирали обществото с връзките си с млади мъже - допълни Ейми. - Момичета оставяйте прозорците на стаите си отворени за през нощта!
-За това, че нищо от по-горе казаното няма да се изпълни! За това, че за по-малко от година ще сте вече омъжени образцови жени, пардон, омъжени необуздани жени! За това, че за по-малко от две ще станете и майки, а през това време единствената стара мома, моя милост, ще обиколи Европа, ще участва в някоя война и ще си остане девственица за вечни времена! Наздраве! - завърши тоста Джослин, съпътствана от смеха на приятелките си, и отпи от хладната течност.
-Говориш глупости, Джо! – запротестираха една през друга.
-Не повече от вас! – Джослин погледна въпросително, повдигайки скептично вежди. – Кръжец стари моми?! Моля ви!
-Ти си неблагодарница, скъпа! – възкликна Ейми.
-Аз?
-Разбира се! Двете великодушно решихме да те подкрепим в протеста ти срещу брака, а ти ни наричаш лъжкини!
Мис Флеминг не можеше да прецени дали приятелката й говореше сериозно. За момент остана безмълвна, но не даде израз на съмненията си, а вместо това отвърна с полуусмивка:
-Наивни, мила! Заявявам, че сте наивни. Има разлика.
-Предполагам, че си права – заяви изненадващо Мелиса, спечелвайки си озадачените погледи на останалите. – Наистина трябва да сме наивни, за да си помислим, че никой мъж няма да успее да спечели благоволението ти. Обзалагам се, че ти първа от всички ни ще си намериш жених. Нали така, Ем? – обърна се тя към Ейми.
-Правилно!
Джослин им се усмихна благосклонно. Приятелките й винаги с лекота перифразираха думите й в синхрон със собствените си интереси. През дългите години на дружбата им не веднъж бе изразявала протест срещу това изопачаване, но отдавна се бе научила да го отминава с небрежно спокойствие.
Господи, щяха да й липсват. Не се съмняваше, че много скоро ще ги види сгодени.
Макар Мелиса да не си признаваше лесно, бе ясно, че изпитва нещо повече от симпатии към младия Даниел Карстън, граф на Алисбъри, един от най-желаните ергени на Лондон, а инстинктите на Джослин й подсказваха, че и той не е безразличен. Не можеше да каже, че бе доволна, когато усети привличането помежду им. Знаеше прекалено добре за подвизите на графа и за скандалите, съпътстващи името му. Но малкото срещи между него и приятелката й бяха достатъчни да породят интереса на Мелиса, а тя наистина бе заинтригувана от дръзкия мъж с русоляви коси и морско син поглед.
Джослин беше безсилна, а и трябваше да признае, че Алисбъри й бе направил добро впечатление, напълно в разрез с ширещите се слухове за неговата особа. Рядко бъркаше в преценката си и беше склонна да пренебрегне закрилническите си инстинкти. Дори бе принудена да го стори, тъй като не по-малко поквареният приятел на графа – Колин Уейкфийлд, виконт Пембрук, побърза да открадне сърцето на Ейми. Силни думи, но Ем не беше от тези жени, които ще отрекат увлечението си и Джослин бе сигурна, че приятелката й няма да остави нещата така. Макар да бе едва на 18 Ейми Бакман знаеше какво иска и не се страхуваше да предяви желанията си, а виконта като че ли бе начело на списъка й. Не можеше да се отрече, че си подхождаха – тя с тъмнокестенявите си, почти черни къдрици и наситено кафяви очи, а той с абаносово черните си коси и стоманено сив поглед. Родителите на Ем, виконт и виконтеса Кемпдън, бяха изключително консервативни и Джо често се чудеше от къде приятелката й е наследила дързостта, граничеща със скандалност и безразличието към мнението на висшето общество за държанието й. Докато самата тя, Джослин Мари Флеминг, по-малката дъщеря на Ейдриан Флеминг, виконт Суиндън, винаги следваше правилата. Това бе вбесяващата истина, но този път тя нямаше намерение да следва предписанията. Беше далеч от мисълта да се пороби в неравностоен брак, където нежната половина винаги бе губещата страна.
-По-добре не залагайте на това – отвърна на предизвикателството Джослин, прекъсвайки мислите си. – Не ми се иска да ви разочаровам.
-Разваляш ни удоволствието, Джо! – възкликна с престорено разочарование Мелиса. – А аз мислех да предложа залог в чайната на мисис Бейкър.
-Добра идея – присъедини се и Ейми. – Ще се включа. Това ще са едни лесно спечелени пари.
Джослин хвърли срещу смеещите си приятелки една сатенена възглавница, изразявайки недоволството си от подигравките им.
-Непоправими сте!
-Не повече от теб! – върнаха й го, все още развеселени.
Джо се подсмихна, заразена от приповдигнатото им настроение.
-Виното е размътило мозъците ви.
Тази реплика предизвика нов пристъп на смях, който не я остави безучастна. Очевидно напитката не бе повлияла само на приятелките й.
Няколко минути по-късно и трите с насълзени от смях очи и блеснали погледи, се опитваха да успокоят бясното препускане на пулса си и напиращия кикот при вида на разрошените си коси и изпомачкани дрехи.
-Това ще ми липсва! – възкликна изведнъж Джослин, изтривайки с ръка една сълза.
-Кое, Джо?
-Събиранията ни, хлапашките ни боричкания, тренировките с рапира и лък, заради които изнудвахме безмилостно Макс, забежките посреднощ! Всичко!
-Не е нужно да ти липсват, Джо – отвърна объркана Мелиса. – Няма причина да не продължим старите си занимания.
-Всъщност има. След този дебют вече няма да сме „Белите рози”. Вече няма да имаме привилегията да не ни забелязват. Всяко наше действие ще се следи под лупа. Ще бъдем оглеждани и преценявани, точно като стока за продан. А купувачите ще са префърцунени господа, търсещи си съпруга, която да топли леглото им и да напълни детската стая. И тъй като аз, за разлика от вас, нямам купувач…
-Джо! – извика Ейми, а Мелиса я гледаше начумерено.
-Какво?!
-Що за небивалици са това?!
-Това е реалността, мили мои. Романтиката е само в книгите!
-Книги, които ти четеш с удоволствие – изтъкна Мелиса.
-Помните ли как се запознахме с Макс? – попита ненадейно Ейми, съвсем не на място.
Джослин и Мелиса я погледнаха озадачено. Тя им се усмихваше!
-Господи, беше преди векове! – възкликна Джо, неспособна да си спомни първата им среща с Максуел Ковингтън, техният най-добър приятел и съюзник. Същият който почти насила бяха накарали да ги научи на фехтовка и стрелба, който знаеше всяка тяхна тайна, познаваше ги, измъкваше ги от кашите, в които се забъркваха, участваше в лудориите им и им скъсваше нервите с чаровната си усмивка.
-Всъщност беше преди около шест години – отвърна им учудващо познат глас.
Джослин, Ейми и Мелиса подскочиха като опарени. Можеха да се закълнат, че са чули гласа на приятеля си, а това беше абсурдно. Стаята бе потънала в полумрак и безмълвна. Джо се намръщи, взирайки се в сенките. Това не й харесваше, или бяха полудели съвсем или бяха достатъчно пияни, за да си въобразят, че чуват несъществуващи гласове. Погледна обвинително бутилката вино в краката им.
-Казах ви, че виното не е добра идея – прошепна.
Внезапно се разнесоха шумове откъм прозореца. Нещо тежко тупна на пода, последвано от болезнен стон и пред смаяните им погледи се появи Макс, хилейки се глупаво.
-Здравейте, розички! Чувам, че тук имало пиячка.
Максуел се надигна тежко от пода, разтърквайки тила си. Усмивката му беше широка, а видът му направо окаян. Очевидно бе използвал големия стар дъб пред къщата вместо стълба и не се бе отървал без драскотини. Всъщност изглеждаше направо нелепо и ако не ги бе изплашил така с неочакваното си появяване, сигурно щяха да се засмеят.
-Макс! – възкликна намръщено Мелиса.
-Изкара ни ангелите! – смъмри го на свой ред Ейми.
-Изглеждаш нелепо – изкоментира по-дружелюбно Джослин. – От кога надничаш през прозореца?
Той никак не се трогна от ядните им забележки, като продължаваше да се усмихва и се зае да изкара всички листа и клонки от косата си. За пръв път имаше вид на осемнадесет годишен хлапак, какъвто беше всъщност.
-Много съм разочарован от вас, розички – обърна се най-накрая към тях, без да обръща внимание на укорителните им погледи. – Със сигурност очаквах по-топло посрещане. Особено след като преживях цялото това неудобство, за да стигна до тук, рискувайки живота и достойнството си.
Може би думите му щяха да имат ефект, ако не бе ги изрекъл със сияен поглед и нехайна усмивка. Авторитетът на това изказване се губеше в трапчинките му, в разрошените кестеняви коси и във веселия пламък на кехлибарените му очи. Всъщност той бе дяволски доволен от себе си и не го криеше.
-Изглеждаш прекалено читав за човек, току що отскубнал се от смъртна опасност – пошегува се Ейми.
-На какво дължим честта, Макс? – поинтересува се Джо. – Нима си предпочел компанията ни пред топлата прегръдка на някое кръчмарско девойче?
Максуел ги изгледа развеселен и се присъедини към тях пред камината.
-И да пропусна сантименталното ви събиране по женски?! За нищо на света!
Наведе се точно навреме за да избегне пурпурната възглавничка, която Мелиса запрати насреща му. Тя му се усмихна невинно, като пакостливо ангелче и отпи от чашата си, докато Ейми и Джослин се заливаха от смях.
-Скрий ноктите, тигрице – шеговито се примоли Макс. – Идвам с мир.
-Спри да се правиш на шут, Максуел, и ни кажи какво правиш тук всъщност – отвърна му Мелиса със същия тон.
-И не казвай, че е заради пиячката – предупреди го Ейми.
И трите впериха настойчиви въпросителни погледи в него, които му показаха, че едва ли ще се измъкне с някоя шеговита реплика. Но не можеше да им каже и истината, че посещението му не е случайно. Сянка премина през лицето му. Едва ли щеше да ги зарадва с новината, че графиня Силвърли го е помолила да влезе в ролята на техен шпионин.
Самият той не искаше да го признае пред себе си, но това беше самата истина. Вивиан Стоун беше властна жена, а благополучието на дъщеря й бе от жизнено важно значение за нея. Максуел знаеше това, но все пак се изненада когато графинята съвсем не деликатно го разпита за романтичните пристрастия на „Белите рози”. Без съмнение към подобно деяние я бе подтикнал предстоящия дебют на девойките. Това събитие положително се отразяваше повече на родителите им отколкото на самите тях. Затова, макар че тактично отказа да задоволи любопитството й, Макс размисли, че всъщност графинята се държи съвсем нормално за случая. Точно като загрижена майка, заключи той и отпъди смущението си. Но не задълго, тъй като въпросите на графинята бяха разбудили собственото му любопитство.
Трябваше да си признае, че дори и той не знаеше какво се крие в сърцата на приятелките му. Познаваха се от шест дълги години, израснаха заедно и споделяха много помежду си, но така и не му бяха разказвали за любовните си трепети. Тази тема бяха запазили помежду си като само от време на време му позволяваха да надникне.
Максуел не се съмняваше, че приятелките му, известни в обществото като „Белите рози”, щяха да бъдат сензацията на тазгодишния сезон в Лондон, а може би и в цяла Англия. Макар и до официалният им дебют да оставаха по малко от 24 часа, лондонското общество бе добре запознато с тези три млади дами и то не от ден два.
Причината да ги забележат беше дребна, може би дори незначителна, просто малък своеобразен бунт срещу строгите порядки на аристокрацията, но все пак достатъчен, за да привлече вниманието върху тях. Преди четири години Джослин, Ейми и Мелиса за пръв път влязоха в устите на лондонските клюкари. Никога нямаше да забрави този ден, хубавата пролетна утрин, ясните лъчи на слънцето, дъха на рози, църковните камбани. Събитието беше голямо, подготовката трая месеци, това не беше просто сватба, омъжваше се дъщерята на един от най-влиятелните благородници – херцогът на Корнуол. Сродяваха се два от най-големите английски рода – Корнуол и Норфолк. Младоженците бяха почетени дори с присъствието на кралското семейство, а самата сватба се очакваше да бъде събитието на годината. Организацията бе поета от двете щастливи майки, които строго следяха за изпълнението и на най-малкия детайл. Но не бяха предвидили темперамента на три от шаферките.
Като дъщери на видни благородници Ейми, Джослин и Мелиса също получиха своите роли в това събитие. Бяха принудени да се пременят в ярко розови атлазени рокли, допълнени от диадеми с червени рози и като че ли нищо не можеше да ги избави от ужасната им участ. Херцогиня Корнуол бе настояла за този цвят, желаейки единствено младоженката да бъде в бяло.
Тогава Максуел познаваше момичетата само от две години и макар да бяха извършили доста пакости заедно, още не бе запознат с всички аспекти на непокорството и упоритостта им, прикрити под маските на ангелските им личица. Те бяха едновременно мили момиченца и непокорни пакостници, които предпочитаха момчешките занимания пред бродирането. Затова не се бе учудил на нежеланието им да участват в този „цирк”, както го наричаха. Но и не предполагаше, че ще дръзнат да се опълчат на херцогините. Затова дори и той, като всички гости, гледаше изумено трите си приятелки докато пристъпваха по пътеката към олтара в снежнобелите си одежди и диадеми от бели рози, всяка носеща малко букетче от нежните цветя. Усмивките им бяха ослепителни, походката уверена, а видът им – зашеметяващ. Представляваха бялата сърцевина на групичката шаферки, контрастирайки ярко сред останалите, като диамант сред рубини.
Херцогините на Норфолк и Корнуол бяха ужасени и вбесени, кралят беше развеселен, семействата на приятелките му – едновременно горди и смутени, а аристократичните гости – очаровани. Названието, което триото получи се появи така естествено и им прилягаше така добре, та не беше чудно, че бързо набра популярност.
Може би тогава за пръв път Максуел осъзна, че те не са просто хлапета, с които си играеха на опасни игри, а момичета, които скоро щяха да се превърнат в красиви млади жени. И не го разочароваха. Пред него стояха три изключителни красавици, всяка по рода си и той бе горд, че носи титлата техен приятел.
„Белите рози” отдавна бяха следвани от хорските очи, по-дълго отколкото му се искаше да им признае и дебютът им нямаше да промени този факт. Дори напротив. Макс очакваше тълпи от обожатели пред вратите и в краката им. Без съмнение всякакви лордове, джентълмени, негодници, ласкатели и развратници щяха да тръгнат по петите им и той бе готов да ги защити от нежеланите ухажори. Но първо трябваше да разбере от кого самите те не искаха да бъдат спасявани и дали симпатиите им са в правилната посока.
Естествено не можеше да подходи директно към въпроса, тъй като и трите бяха страшно докачливи що се отнася до независимостта им. Нямаше да приемат закрилата му, макар да им бе приятел от дълги години и щяха да настояват, че сами могат да се грижат за себе си. Въпреки че бе склонен да се съгласи с последното – сам бе допринесъл за усъвършенстването им в бойните техники – все пак не можеше да престане да се тревожи за тях, нито пък да ги остави без закрила пред предизвикателството, което им предстоеше след официалното им навлизане в обществото.
Затова реши да разкрие само част от истинската причина за посещението си.
-Всъщност ме обзе носталгия.
Трите го изгледаха невярващо.
-Нима? – попита подозрително Джослин, взирайки се в него като че ли се опитваше да разчете мислите му.
-Точно така – потвърди той с уверена усмивка. – Не ме гледайте така скептично. Навярно след утрешния ден ще трябва да се редя на опашка, за да ви посетя.
Звънкият им смях огласи стаята.
-Какви ги говориш, Макс?
-Не подценявайте собствените си качества, розички! Със сигурност от сега нататък ще трябва да разбутвам тълпи от обожатели, за да се добера до вас.
-Не се безпокой, миличък – започна да го увещава Джо. – Няма да ти се наложи да проявяваш такива усилия. Благодаря за ласкателството, но мен едва ли някой ще ме погледне. Ако имам достатъчно късмет баща ми ще прояви присъщия му егоизъм и ще ми позволи да си остана стара мома, грижейки се за старините му. А Ейми и Мелиса вече са намерили своите избраници, които, сигурна съм, с готовност ще се погрижат за нежеланата конкуренция.
Максуел не можа дори да отговори на тази нелепа забележка, тъй като Мелиса се намеси.
-Би ли я вразумил, Макс? Заинатила се е като магаре на мост. Никой нямало да я погледне! Стара мома! Ха!
-За какви избраници говори, Джо?
-Макс, съсредоточи се! – скара му се Ейми. – Говорим за приумиците на Джо.
Джослин хвърли сърдит поглед на приятелките си обърна лешниково-кафявите си очи към Максуел, отговаряйки на въпроса му.
-Нима не си забелязал привличането между Мелиса и Даниел Карстън? Нито флиртовете на Ейми с Колин Уейкфийл?
-Алисбъри и Пембрук?! – запита учудено той и лицето му потъмня.
-Същите. Но не се мръщи така, те всъщност не са толкова лоши. За сега се държат доста прилично като се вземе предвид славата им на дон жуановци.
-Искаш да кажеш развратници – поправи я рязко той.
-Мислех да се изкажа по-деликатно, но щом настояваш.
-Ще престанете ли?! – Ейми и Мелиса повишиха значително тон, оскърбени от начина, по който ги бяха изключили от разговора.
Все пак Макс предположи, че червенината по бузите им не се дължи само на яда им. Очевидно бяха засрамени, защото харесваха тези нехранимайковци. Познаваше компанията на Даниел и Колин, и дори се числеше към нея, макар да бе няколко години по-млад от тях. Смяташе ги за свои приятели, но не бе сигурен дали са достойни за неговите розички.
-Май ще е добре да си поговоря с тях – заяви накрая.
-Да не си посмял! – запротестира Ейми, а Мелиса му хвърли предупредителен поглед.
Макс им се усмихна лукаво.
-Не се притеснявайте, знам как да подходя.
-Точно това ме тревожи – промърмори Мелиса, като си го представи в юмручна схватка с Даниел, опитвайки се да изтръгне от него обещание, че няма да се доближава до нея. Макс беше широкоплещест и жилав, доста добър в юмручния бой, но все пак Алисбъри нямаше вид на лесен противник, още по-малко пък Пембрук. Не й се искаше някой от тях да пострада и бе сигурна, че Ем ще се съгласи с нея.
-Не ме разбирайте грешно, розички. Искам да се уверя, че ще сте в добри ръце и мъжете ви няма да търчат след всяка фуста. Бог ми е свидетел, че тези двамата полудяват само като видят крайчец на пола!
-Преувеличаваш! – засмя се Ейми. Макс само й се ухили предизвикателно. – Тогава да те вмъкнем в една рокля и да видим дали ще те харесат. Последния път, когато се премени като жена беше много очарователен.
Джослин и Мелиса се усмихнаха припомняйки си как преди време на Макс му се наложи да се преоблече като проститутка, за да ги измъкне от един бордей. Водени от авантюристичния си дух трите се бяха преоблекли в мъжки дрехи и бяха прекрачили смело прага на едно долнопробно заведение в крайните квартали на Лондон. Нямаха намерение да се застояват, само искаха да задоволят любопитството си, но забъркаха страшна каша. Прекалено плахото им държание събуди подозрения у някои посетители на заведението относно мъжеството им. Всъщност Ейми и Мелиса се справяха доста добре, но Джослин бе прекалено нервна, с което си спечели скептични погледи и подигравки от страна на мъжете. Обикновено спокойна и уравновесена, този път тя остави на темперамента си да вземе връх и неразумно прие предизвикателството да остави един от присъстващите мъже да й избере жена за вечерта. Веднага бе съжалила, но нямаше връщане назад. За щастие Макс се бе появил насреща предлагайки си услугите да избере уличницата. Кандидатурата му бе приета единодушно и той се оттегли, заявявайки, че ще се върне с момичето. Вместо това няколко минути по-късно се появи преоблечен като проститутка, попита за нея с преправен глас и каза, че са „я” пратили на услугите на някой си Джо. Като се имаше предвид факта, че Макс е повече от половин глава по-висок от нея, Джослин остана изумена, когато мъжете с подхилкване насочиха „уличницата” към нея. Очевидно бяха или слепи, или прекалено пияни, заключи тя и си отдъхна, когато успяха и четиримата да се махнат от бордея без да събудят подозрения.
Макс също много добре си спомняше. Но вместо да се развесели, се намръщи.
-Забравете! Никога няма да се напъхам отново в корсет!


Грег отпи солидна глътка коняк и погледна отново към поканата в ръката си. Намръщи се и захвърли красиво изписаната хартийка върху бюрото, опитвайки се да заличи съдържанието й от ума си. Алкохолът може би щеше да помогне. Погледна тъмната течност и лицето му потъмня още повече. Не харесваше коняка, предпочиташе уиски, но когато бе помолил един от прислужниците в хотела да му донесе една бутилка от типично шотландското питие, му беше заявено, че разполагат само с коняк. Това вече почти го бе изкарало извън нерви. Дори не можеше да се напие като хората в тази дяволска страна. Прокле английската кръв, която течеше във вените му, както и английския си дядо, който имаше безсрамието да се спомине, оставяйки му титлата и имотите си. Той беше шотландец, за Бога! А не някакъв си презрян английски благородник.
Обожаваше майка си, но не можеше да й прости за произхода й. Елинър Гренвил беше единствената дъщеря на херцог Девън, омъжила се за шотландец, спечелвайки си по този начин гнева на баща си. Старецът никога не престана да я обвинява за прегрешението й, нито прие баща му за свой зет, но въпреки това поиска внукът му да се образова в Англия и не се спря докато не постигна своето. Ето защо Уилям Грегъри МакМилан, понастоящем шотландския граф Каландър, бе прекарал голяма част от младежките си години в майчината си родина, получавайки завидно добро образование. Бе дошъл в тази страна като наивно момче, което се радваше на възможността да се запознае с дядо си. Но херцогът беше един проклет горд мърморко и отрови годините на престоя му. Едва дочака да завърши обучението си в Итън, за да се махне от тази страна и от прародителя си.
Бе напуснал Англия преди 5 дълги години, едва навършил 19. Никога не съжали, нито пожела да се върне. Нищо не му липсваше. В тази страна бе срещнал само презрение и лицемерие. Но дори и от гроба дядо му намери начин да обърка живота му. Този арогантен старец бе решил да му завещае цялото си състояние, принуждавайки го да носи титлата херцог Девън.
Когато пристигна първото писмо от адвоката на херцога, Грег отказа дори да го погледне. Но майка му не го остави намира и накрая бе принуден не само да го отвори, но и да се запознае с цялото му съдържание. Беше кратко, лорд Бригам Гренвил, херцог Девън бе починал на 68 годишна възраст, пишеше адвокатът, като поднасяше най-искрените си съболезнования и молеше за среща, за да бъде обсъдено завещанието. Не можеше да каже, че остана безразличен към тази вест. Въпреки всичката си проклетия старецът му бе роднина и Грег не се радваше на смъртта му, но не виждаше какво общо има с нея, нито разбираше защо трябва да присъства на прочитането на завещанието. Никога не бе очаквал нещо от лорда, нито титли, нито земи, не очакваше и сега, смятайки за наследник на Девън Кенет Гренвил, племенникът на херцога, син на по-малкия му брат.
Този път майка му не успя да се наложи и той прати кратко съобщение до адвокатската кантора, уведомявайки ги, че може да пристъпят към формалностите и без неговото присъствие. С това считаше, че е изпълнил задълженията си. Херцогът достатъчно ясно бе изразил неприязънта си към баща му, самия него и шотландските му корени. Все още се чудеше защо бе настоявал внукът му да получи образованието си в Итън под зоркия му поглед, след като бе ясно, че го смята единствено за бреме, което му пречи. Но старецът си беше ексцентрик и често логиката не съпътстваше действията му.
Когато обаче получи второ писмо от мистър Едуард Хенсли, Грег се озадачи. В него отново се съдържаше покана за среща и молба да не му бъде отказано. Нищо повече. Това раздразни граф Каландър. Обикновено адвокатите бяха многословни и обяснителни, но този очевидно си пестеше думите.
Първият му импулс бе да откаже, вторият – също, но накрая надделя раздразнението. Не обичаше неяснотите, затова си уговори среща с Хенсли и няколко дни по-късно извърши немислимото – прекоси границата между Англия и Шотландия.
Отново хвърли поглед на хартийката, но веднага извърна глава. Наля си от коняка и се замисли дали нямаше да е по-добре ако въобще не беше идвал. Бе си задавал този въпрос десетки пъти откакто се запозна с условията на завещанието по-рано този следобед.
Сградата, в която се помещаваше кантората, беше малка, двуетажна, обградена от множество себеподобни, в центъра на Лондон. Въведоха го в кабинета на адвоката, просторно помещение с масивно бюро от тъмно дърво, библиотека с правна литература и няколко кресла за посетители, където Едуард Хенсли го посрещна с искрена и любезна усмивка, като че ли виждаше стар приятел. Той бе мъж отдавна прехвърлил петдесетте, набит, с оредяваща прошарена коса и приветливи кафяви очи. Грег го познаваше от младежките си години и бе имал възможност да проведе няколко доста приятни разговора с него.
Мистър Хенсли беше адвокат на дядо му от доста години и графът предполагаше, че това съдружие се крепеше повече на дебелокожието и компетентността на служителя, отколкото на някакви симпатии.
-Уилям! Моля заповядайте! Радвам се, че приехте поканата ми. Да ви предложа нещо за пиене – бренди, коняк?
Грег се настани в едно от креслата пред писалището, прие чаша бренди и се опита да подтисне раздразнението си от обръщението, което бе използвал Хенсли. Още едно нещо, за което не можеше да прости на майка си – името, с което го бе кръстила. Това проклето английско име, което ненавиждаше. Единствено тя го наричаше така и то когато го порицаваше, всички останали бяха наясно с нежеланието му да се обръщат към него с първото му име и използваха второто – Грегъри. Но нямаше намерение да си губи времето в обяснения, затова пристъпи към същността на въпроса.
-Бяхте доста настоятелен в писмата си, макар да не разбирам какво би изисквало присъствието ми тук.
Усмивката изчезна от лицето на адвоката и той се прокашля притеснено.
-Хм, да може би наистина бях настоятелен. Но дядо ви, моля приемете отново съболезнованията ми…
Грег кимна и Хенсли продължи.
-Дядо ви, лорд Бригам Гренвил, бе доста противоречива личност, както знаете. Често променяше завещанието си, а през последните няколко години той въведе няколко поправки. Последната от тях ви засяга.
Графът повдигна учудено вежди, а Хенсли кимна в отговор на неизречения въпрос.
-Мислех, че Кенет Гренвил е единственият наследник – бавно изрече Грег.
-До преди година той наистина беше единственият наследник.
-Беше?!
-Да.
-Искате да кажете, че дядо ми ме е включил в завещанието си?!
Хенсли се усмихна любезно. Очевидно внукът на лорда не изглеждаше особено доволен от развоя на събитията. Това ясно личеше от гневния му тон, стисната челюст и искрите, които хвърляха зелените му очи.
Но не се изненада. Бе наясно, че младият мъж и дядо му не се разбират. Всеки, който бе имал възможността да се срещне и с двамата би се съгласил, че са еднакво упорити и непреклонни.
-Обикновено новината за наследено богатство се приема с радост. Да заключа ли, че при вас не е така, Уилям?
-По дяволите, да! Не искам нищо от собствеността на Гренвил. Може да изготвите официалните документи, че се отказвам от наследство. Ще ги подпиша веднага щом са готови.
-Не ви съветвам да го правите. – Грег се смръщи още повече, но Хенсли не обърна внимание на лошото му настроение. – По-добре ме изслушайте преди да предприемете подобни действия.
Графът нямаше никакво желание да обсъжда въпроса, но сериозното изражение върху обикновено ведрото лице на адвоката, го накара да преглътне острата забележка и да кимне, подканвайки служителя да се изкаже.
-Вие не просто фигурирате в завещанието. Вие сте основният наследник, Уилям. Според последната воля на дядо ви вие сте новият херцог Девън.
Настъпи кратка тишина. Грег не можеше да прецени, кое го разгневи повече – изричането на малкото му име или самата новина. Херцог Девън?! Гренвил му е оставил титлата си?! Стисна устни и едва процеди през зъби:
-Продължавайте.
-Както казах, вие наследявате Девън и принадлежащата му титла, а племенникът на лорда – по-малките графства и земи собственост на Гренвил.
-Все пак не разбирам защо да не се откажа от наследеното. Сигурен съм, че братовчедът на майка ми ще се зарадва ако му преотстъпя дължимото.
Хенсли въздъхна.
-Не се съмнявам, че би бил доволен, ако това беше възможно. Но условията на завещанието не го позволяват.
-Какво имате предвид?
-В случай, че се откажете от Девън, съм длъжен да уведомя краля, че херцогът няма наследници, което означава, че цялата му собственост ще премине във владение на кралското семейство.
Адвокатът замълча, изчаквайки реакцията на събеседника си. По всичко личеше, че младият мъж пред него едва сдържа гнева си.
Грег сковано отпи от брендито, което стоеше недокоснато, и се опита да проясни мислите си. Съжаляваше, че не е удушил стареца собственоръчно. Едва ли Гренвил е бил на себе си, когато го е направил свой наследник.
-Кога е направена последната поправка на завещанието?
-Преди шест месеца.
-Какво беше здравословното състояние на дядо ми по това време?
-Отлично.
-По дяволите!
Адвокатът го погледна учудено.
-Моля?
-Нищо. Може ли да го прочета?
-Разбира се.
Хенсли се пресегна към едно от чекмеджетата на бюрото си и след няколко секунди извади от него документа.
Грег пое листа и се зачете. С всеки следващ ред настроението му се влошаваше. Чертите му се смръщиха, зъбите му почти заскърцаха от яд. Адвокатът не се шегуваше. Проклетият дядка му завещаваше херцогството и титлата си, при това без да му остави нито една вратичка. Не можеше да се откаже от земята нито в полза на племенника му, нито в нечия друга през следващите 15 години. Направеше ли го всичко ставаше владение на короната. А в случай на женитба първородният му син още от раждането си щеше да бъде херцог Девън, наследявайки прадядо си. Така или иначе херцогството оставаше негово и по всичко личеше, че няма как да се отърве от него. Нито от титлата. Поне докато не му се роди син. „Мътните да те вземат Бригам Гренвил!”
Графът се изправи и подаде документа на Хенсли. Нямаше намерение да остава повече. Имаше нужда да бъде сам, за да обмисли прочетено. На спокойствие. Може би с бутилка уиски. Или две. По дяволите, с колкото бе необходимо, за да заличи този ден от живота си.
Естествено не каза това на адвоката. Просто се сбогува с него, без да обръща внимание на думите му за довиждане и се върна в хотела, където беше отседнал. Хенсли му бе предложил да се настани в градската къща на Гренвил, но той бе отказал категорично. Разбира се, тогава не знаеше, че тя му се полага по право. Нито това щеше да промени решението му.
Когато няколко часа по-късно получи бележка от адвоката и съпътстващата я покана, Грег тъкмо отпиваше от поредната чаша коняк. Не се зарадва на хартийката. Почти бе успял да забрави за момент за починалия и новопридобитата титла, а Хенсли му припомни всичко само с няколко реда. Очевидно адвокатът бе получил покана до херцога за бала на Уелингтън, поставящ началото на сезона. Затова се почувствал задължен да я предаде на новия херцог Девън, като дори си позволил да впише имената му.
При това съобщение Грег се бе намръщил, поглеждайки към поканата. На нея бяха изписани две имена, които ненавиждаше, заедно с титлата до тях – Уилям Гренвил, херцог Девън. Сега вече му се искаше да удуши и Хенсли.
Не се поддаде на изкушението, само захвърли поканата на масата и си наля още коняк. Утре щеше да реши какво да прави с нея. Но преди това щеше да се свърже с Дилан Блекмор, единственият му приятел в тази страна. Бяха се запознали в Итън и поддържаха връзка дори и след като бе напуснал Англия. Не се бяха виждали повече от година.
Щеше да е приятно да срещне едно приятелско лице.


Публикувано от BlackCat на 02.08.2008 @ 22:00:44 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   Lindsey

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

25.01.2022 год. / 18:36:55 часа

добави твой текст
"Дебютантката (1 глава)" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Дебютантката (1 глава)
от LoveHunter на 03.08.2008 @ 21:22:49
(Профил | Изпрати бележка)
Браво мила супер е.