автор: Valka

Защото овъглената взаимност,
преди да ме засипе с пепелта си,
изпя ми песен. Съскаше дървото,
извиваше лико, годишни кръгове,
и с генната си памет, без въпроси,
застилаше жаравата в леглото ни.

Защото незаситената жажда,
преди да пресушим до дъно извора,
валя като потоп - хриптеше залеза.
Без въздух коленичеше ни изгрева
и с всичките нюанси светлината
потъваше в очите ни - бездънни кладенци.

Защото се изсипаха звездите,
преди да разбера, че Леонидите
са само сЪлзи в погледа на Август
по изтънялата снага на лятото,
и вечността е само повторение
на усложнени ситуации,
решими с прости уравнения.

Отивам си.

Защото ми е трудно да съм същата
след няколко преровени пустини.
Отивам си.
Преди и ти да видиш
и пепелта, и сЪлзите на залеза,
и всички черно - бели изгреви.
Отивам си,
преди да осъзнаеш,
че стана пусто новото подобие
на старата любов.
Отивам си.