автор: jelyaznovski

АМАЗОНКА

Тъкмо наближи време да се прибират козите, и заръмя. Седнал съм на площадката, гледам редкия дъждец, капките падат съвсем отвесно, защото въздухът още не се е раздвижил, и сега под всяка сушинка е безопасно.
Мануела е измъкнала отнякъде червен чадър. Бузите й ще се пукнат, а от чадъра изглеждат още по-набъбнали и още по-червени. Аха-аха ще бликне нещо от тях, не ще да е кръв, а някакво свежо и приятно детско червено. ануела се бори с една ръка с чадъра, защото с другата е увиснала на ръката на дядо си. Всъщност бай Пено й е прадядо, това му дава правото да е единственият човек, който я пошляпва. Пошляпва я доста яко и без да шуми по въпроса. Иначе името на правнучката му, гарнирано с най-цветни зоологически и ботанически епитети, е много популярно в селото. И би било обично, ако не бяха крясъците на майка й, леля й, баба й и всички членове на фамилията. Затова пък Мануела усеща разликата в децибелите и отвръща на дядо си с лека боязън, но с една особена любов, която я прави пред него и единствено пред него нормално, естествено дете.
Та вървят бай Пено с черната мушама и Мануела с червения чадър през синия дъждец, закачени един зà друг като мартеница. Цветната картина ще се обогати като посрещнат бялата коза, която Мануела ще язди до фамилната кошара. Защото Мануела обича да е върху всяко нещо и никога не се смущава, че ездата е единственият признак, по който козата прилича на коня на дядо й.
- Здрасти! – казва с дебел глас Мануела,щом ме съзира на площадката.
- Здрасти, Манела! – казвам аз. Мануела много отдавна е загубила елегантното И от името си. Селските деца са го изтървали нейде из треволяците на черковния двор и аз не виждам никакви основания да го издирвам.- Къде си тръгнала с тоя зелен парашут?.
- Първо това не е парашут.- Мануела довлича дядо си до оградата. – Второ това е червеният чадър на леля.
Вече и аз знам две неща: кой е имал смелостта да купи това червено чудо и че Мануела знае да брои до две.
- Къде е кучето? – пита Мануела.
- Полегна си малко горе.
- То там ли си има къщичка?- продължава разпита Мануела.
- Ами, ами, цялата къща е негова, защо му е някаква колибка…
- Ще дойда да видя! – казва Мануела и напъва към вратата.
Внимание! Опасност! Надеждата ми е в бай Пено.
- Никъда няма да ходиш! – сопва се той.- Нали ще търсим козата…
- Да бе! – досеща се Манела.- После ще дойда да играем.
- Само зà игра мисли. – казва извинително бай Пено.- Каква ученичка ще ми си…
Трябва да му върна услугата.
- Няма с кого да играеш. Аз имам работа, а кучето е на режим.
- Какво е режим?
- Ами става вече послушно.
- И аз значи съм на режим… - въздъхва детето.
- Кажи й как яде кучето! – бай Пено умолително смига.
Ха сега де. Какво да кажа? Абе, бай Пено, дай ишмар какъв отговор искаш- много ли да яде, малко ли да яде това куче…Май ще да е малко, като гледам Мануела.
- А-а-а – три пъти яде: сутрин, обед и вечер – казвам колкото се може по-неопределено.
- Само три пъти, нали? – зарадва се бай Пено.
- Да бе. Понякога и два пъти. И спи след обед.
Мануела отчаяно ме поглежда – не лъжа ли нещо.Невинно се разсейвам.
- И напоследък много взе да чете…- рискувам с наглата лъжа, но се надявам логиката да ми помогне. Предпазливо поглеждам Мануела. Реакцията е кротка.
- Какво чете? – с плачлив глас пита тя.
- Вчера прочете Робинзон Крузо.
- Ще дойда да ми почете. Ще си взема Хари Потър и ще дойда.
Разбира се, че Хари Потър. Кой чете сега Робинзон Крузо? Аз обаче трябва да си спасявам кучето.
- Ама то чете на английски … - отбивам посещението.
- Аз уча френски… – жално казва Мануела.
- Браво! Ще дойда да ми почетеш…- сега аз съм в настъпление.
- Ела. Ама още не съм го научила!- притеснява се детето.
- Добре де, ще дойда утре.
- Утре може! – Мануела е по-спокойна.
Зад гърба й трепва звънче.
- Я, ти тук ли си?- вика Мануела на козата.- Няма да ме стряскаш така. Дръж, дядо, чадъра!
Дядо Пено поема чадъра. Мануела хваща козата зà рогата, с усилие посурва дебелото си дупа на гърба й. Животното покорно стои. Майчице мила, зà първи път виждам такова чудо. Бай Пено тъжно клати глава. Групата тръгва към къщи.
Аз отварям къщната врата. Няма да вали, кучето може да се поразходи.
- Хайде, Зого, излизай. И да не съм те видял да се валяш из мокрото…
Кучето застава на прага. Отваря огромна уста и се прозява. Ама тоя наистина е спал след обяд. Ако и Робинзон Крузо е чел, аз изобщо не мога да лъжа…