автор: Heel

Сините й очи бяха помътнели от болка. Петър имаше чувството, че жената не може да фокусира погледа си и се съмняваше дали изобщо вижда нещо.
– Как сте, госпожо? – попита с треперещ глас той и погледна към пътя. Нямаше никакви коли и в двете посоки. Внезапно го обзе вцепеняващо усещане за безпомощност.
Крепачите на жената потрепнаха, а по бузата й бавно се търкулна самотна сълза. Някаква птичка изчурулика безгрижно в храсталаците край пътя. Петър изпсува под носа си и трескаво започна да мисли какво да прави. В това време пострадалата лекичко помръдна устни, сякаш се опитваше да каже нещо. Нищо не се получи и устата й отново застина.
– Ще се оправите. Всичко ще бъде наред – каза Петър окуражително и клекна до нея.
Жената простена и повдигна ръката си. Дланта й висеше отпусната, като пречупено крило. Беше малка и нежна с оформен по детски маникюр. Петър се поколеба за секунда, а после внимателно я пое. Пръстите й потрепваха ритмично.
– Много ли Ви боли? – промълви той и старателно огледа ранената жена от главата до петите. Не се виждаха никакви открити рани, само няколко зачервени петна от ожулване. Какви обаче бяха вътрешните наранявания и дали имаше счупвания, беше невъзможно да се определи.
Петър погледна към смъкнатата презрамка на потничето и към добре оформената гърда, която беше изскочила навън. Поколеба се. Струваше му се, че замъглените очи на жената следят всяко негово движение.
– Всичко е наред – каза той и с непохватно движение издърпа презрамката нагоре, покривайки гърдата й. – Така е по-добре.
Жената само въздъхна и притвори очи. Петър изчака за момент, за да се увери, че тя все още диша, остави внимателно ръката й на асфалта и изтича до колата. Извади от чантата си една памучна фанела и се върна обратно.
– Ще я поставя под главата ти, за да се чувстваш по-удобно – каза той, като се опитваше да не обръща внимание на неприличната поза, в която краката й бяха аранжирани от ужасния инцидент.
Петър внимателно повдигна главата на ранената жена и подпъхна фланелата отдолу. Лицето й се сбърчи в болезнена гримаса, а клепачите й запърхаха уплашено.
– Няма нищо, няма нищо. Опитвам се да ти помогна.
Очите й отново се отвориха. Бяха се прояснили значително, но все още си личеше клеймото на страданието.
– Бла...го...ддд... – прошепна едва чуто тя, като с мъка движеше устните си. По красивото й лице беше изписано огромно напрежение.
– Недей да говориш, недей! Не се напрягай! Ей сега ще дойде...
Ами ако никой не дойде да помогне? Ако не се появи кола? Колко ли дълго може да издължи тя в това състояние?
– Боли – изхленчи тя и брадичката й потрепери жално.
– Къде те боли, миличка? – попита Петър със задавен глас.
– Гърбът ...и краката ми... не мога... не мога да ги помръдна.
– Ще се оправиш, само спокойно.
– Идват ли?
– Идват, мила, идват. – каза той и очите му се напълниха със сълзи.
Петър се изправи и започна нервно да се разхожда напред-назад. Никога в живота си не беше се чувствал толкова безпомощен. Отново опита да се свърже по мобилния си телефон, но нищо не се получи. А времето продължи да си тече бавно и тягостно.
Жената нададе гърлен стон и протегна ръка като удавник. Петър бързо отиде до нея и коленичи на асфалта. Пръстите й се извиха, впивайки се в гърдите му. В очите й се четеше неописуем ужас.
– Умирам – каза тя с изненадващо спокоен глас и потрепери. – Не ме оставяй сама.
– Тук съм, миличка, тук съм, до теб.
Тя притвори очи и въздъхна тежко. Ръката й бавна се отпусна. Петър я гледаше уплашено и целият трепереше.
– Дръж се, моля те, моля те. Не може просто така да ...
Тя не отговори, но ясно се виждаше, че все още диша. В следващите пет минути жената се посъвзе. Ужасът, който я беше обзел постепенно изчезна. Успя дори да повдигне леко глава и да се огледа наоколо.
– Видях го – каза тя.
Петър я погледна замислено и попита: Кого?
– Този, който ме блъсна.
– Недей да говориш! Пази си силите!
– По-добре съм вече – каза тя, като се усмихна измъчено.
Той отговори на усмивката й и почувства огромно облекчение. В сърцето му се прокрадна плаха надежда, че всичко ще завърши добре. С всеки изминал момент самочувствието му се възвръщаше.
– Знам, че ти е много тежко, но искам да ми кажеш какво чувстваш. Трябва да знам по какъв начин да ти помогна – каза със спокоен глас каза Петър.
Тя сбърчи чело и го погледна неразбиращо.
– Идва ли линейката?
– Тук няма покритие. Няма как да...
– Оооо не, не, не. Това е невъзможно – простена тя.
– Трябва или аз да те закарам до болницата или да отида да извикам Бърза помощ и да те оставя сама. В твоето състояние обаче, мисля че не трябва да те местя. Така че...
– За нищо на света не ме оставяй сама.
– Другата възможност е да чакаме да мине някой, но това може да отнеме доста време...
– Страх ме е. Моля те не ме оставяй сама! – каза тя със задавен
глас и започна да плаче.
– Недей, само недей да плачеш. Няма да те изоставя.
– Качи ме в колата! Няма друг начин.
– Но ако...
– Мисля, че краката ми са счупени, но ще издържа. Давай, не се колебай! – каза тя, преглъщайки сълзите си.
Петър погледна разтревожено към неестествено изпънатите й крака, чудейки се какви ли беди би могло да причини преместването. По нежната й кожа нямаше рани, но дали това означаваше, че костите не са натрошени?
Жената изпъшка и с мъка се подпря на лактите си. За момент подбели очи и се олюля, но Петър бързо я подхвана и я изправи в седнало положение.
– Правим грешка, страх ме е да не пострадаш още повече – изломоти той, придържайки крехкото й тяло. Мисълта, че може да я нарани се стовари като воденичен камък върху него.
Тя не отговори, само пое дълбоко дъх и се опули в краката си. Тялото й се напрегна, сякаш се опитваше да ги помръдне. Левият й чехъл се разклати леко и се изхлузи от стъпалото й.
– Мога да си мърдам пръстите – каза тя с обнадежден глас.
– Браво, мила, браво! Всичко ще се оправи, нали ти казах.
Тя кимна и притеснено дръпна поличката си надолу. Не можа да постигне това, което искаше.
– Сякаш някой нарочно се е подиграл с мен. – промълви тя, извръщайки свенливо погледа си настрани.
– Не се притеснявай. Важното е че...
– Събери ги! Събери ми краката! Няма да мога сама. О, Боже!
– Ще те заболи.
– Знам, че ще боли, по дяволите. Имаш ли изобщо представа какво чувствам? – изписка нервно тя, а след това добави: “Извинявай!”
Петър се наведе, внимателно я хвана за глезените, а след това бавно събра краката й. Гърбът й се изви в агония, но тя стисна зъби и не издаде нито звук.
– Смело момиче си ти! Стой мирно, аз ей сега се връщам. Само да завъртя колата.
– Няма да ти избягам. – отговори тя и с подчертано женствен жест оправи поличката си.
След минута Петър се върна и се приготви да я вдигне. Тя само го погледна с объркани, уплашени очи. Отвори уста да каже нещо, но се отказа и застина в очакване. С едната си ръка той я подхвана през кръста, а с другата предпазливо подпря свивките на колената й. Започна да се изправя. Жената се сгърчи и нададе пронизителен вой, като размахваше неконтролируемо ръцете си.
– Спри, спри, спри!
– Какво? – попита с разтреперан глас Петър и я остави отново на пътя.
– Колената ми. Ужасно е! Когато се сгънат... е нетърпимо.
– Прекратяваме с експериментите. Никакво мърдане повече. Ще викам помощ.
– Вдигни ме под мишниците и ме изправи. Така ще стане.
– Не!
– Да. Сигурна съм.
– Добре – отговори той неохотно, чувствайки се крайно разтревожен.
Този път нещата се получиха. Успя да я вдигне без да й причини ужасна болка. Приличаха на двама начинаещи танцьори, притиснати силно един в друг като влюбени. Той я държеше здраво през кръста, пристъпвайки непохватно към колата, а тя висеше отпуснато, с ръце обвити около врата му. Краката й се поклащаха безжизнено, а босите й ходила изобщо не докосваха асфалта.
Петър усети силно физическо привличане, което го накара да се срамува от себе си. С мъка успя да задуши емоциите си.
– Добре ли си? – попита той и в този момент усети как краката на жената грациозно се увиват около кръста му.
– Харесваш ме, нали?
– Какво става? – попита той и я погледна втренчено, вцепенен от изненада.
В очите й танцуваха весели пламъчета. От близките храсти изскочи едър мъж, който носеше камера в ръцете си.
– Страхотна си, Мими. Невероятно се получи, направо не е за вярване – извика той гръмогласно.
Мими се отблъсна небрежно от Петър, скачайки пъргаво на пътя. Обу чехличките си и старателно започна да изтупва оскъдните си дрешки.