Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: anelim66
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13936

Онлайн са:
Анонимни: 443
ХуЛитери: 0
Всичко: 443

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифта4 GB ЛЮБОВ
раздел: Разкази
автор: bedstvieto

Цялата история за Анджела започна преди цели три години, когато тя започна работа в просперираща инвестиционна компания. Още първия ден, когато седна на работно си място го видя. Краката и омекнаха. Той влезе в офиса като мистър вселена. Нарамил сак, с впита тениска, пореше пространството между бюрата сигурен в себе си. Усмивката му беше широка, бяла, чаровна по хлапашки. Котешкото в очите му шареше по „колежките” с ясното съзнание, че им действа. Да, той въздействаше на всички жени. Когато отиде при нея, Анжела усети, че се изчервява и че на челото и пише: „Аз съм новата, поредната, която си пада по теб...”
- Здрасти!- потропа с пръсти по бюрото и. - Разбрах, че компютъра не те слуша?...
Вместо отговор Анжела се изчерви още повече. Единственото и желание беше да изчезне, по – далеч от него.
- Миличка, би ли се отместила, за да видя какво му има?!
Наместо това, тя просто стисна дръжките на стола си, без да помръдне. Той се наведе над нея. Беше на сантиметри от лицето и. Анджела дишаше тежко. Наместо да я целуне или удари за да я свести, просто отмести нея, заедно със стола. После влезе под бюрото и, и дръпна стола обратно. Всички около тях вече бяха налягали по земята от смях. Анджела беше на път да умре от притеснение и обида, когато изпод бюрото се чу:
- Тя наистина има великолепни крака... бих предпочел да съм между тях, вместо да лазя в тях. О!
„О?!”, това определено вече надмина всяка граница. Анджи скочи от мястото си и хукна към тоалетната. Затвори се в тясното пространство и започна да прави опити да се успокои. Наистина нямаше начин денят да е по-лош. Когато събра смелост, за да се върне на мястото си, никой не подхвърляше закачки, никой не шушукаше зад гърба и. На бюрото си намери бележка: „Зверчето ти имаше вирус. Излекувах го. Краката ти наистина са страхотни! Добре дошла! Д-р К))))”
Вече три години тя пазеше бележката му. Беше безнадеждно влюбена в него. Всяка клетка в тялото и копнееше за него. Три години наблюдаваше безмълвно флиртовете му. Знаеше за колежката от маркетинга, за другата от счетоводството и за останалите, които виждаше да търчат към колата му, след като са го чакали пред офиса да излезе. Беше и гадно, беше и непосилно всичко това да се разиграва пред очите и... но вместо това приемаше всичко и се радваше на шанса си да го вижда всеки ден. Дните в които беше изпратен в командировка или по-лошото беше в лятна ваканцията тя изживяваше с почти физическа болка. Истината е, че след онзи случай в първия им ден на запознанство, той сякаш умишлено я избягваше. Естествено сред останалите от IT отдела се чувстваше длъжен да отбележи колко са дълги краката и, колко са красиви, но само толкова. В редките случаи, когато имаше проблеми с компютъра я изчакваше да излезе в обедна почивка, за да го поправи.
Анджела живееше сама. Сама с женското си куче. А женското и куче скочи върху него, за да му оближе лицето в единствения случай, когато се засякоха по случайност в парка. Анджела преживя тежко това предателство. Вечер най-често стоеше пред компютъра си в сайт за запознанства. Беше шокирана, когато попадна на неговия профил. Дълго, много дълго разглежда снимки. Галеше любимото лице. Впиваше жаден поглед в сините очи. Чете информацията, която беше написал за себе си. Видя и снимките, които не скриваха нищо от прекрасното му тяло, изваяно след часове в фитнеса... Размисли няколко дни, след което се регистрира. Регистрира се с чуждо лице, друго име, чужди данни. Само онова, което беше описала в свободен текст беше истина: „Тук съм заради някой, заради нещо... Търсех го сред многото, намерих го в единиците... сега се надявам и той да ме открие!” Когато изпрати първото съобщение до него, стомахът и беше свит на топка, а минутите в които чакаше бяха сравнени с вселена. И когато той „светна” на екрана, сърцето и започна да препуска в лудост премесена с дива радост. Писаха си обичайното за виртуално запознаство. Той не скри нищо, тя лъжеше и за двамата. Но истината беше скрита сред интервалите на всички онези думички, които го караха да се смее. Снимката, която беше избрала беше на чаровна млада жена, не красавица, чаровница. Но тя беше притежателка на най-невероятната червена коса, която човек можеше да си представи. Вече осем месеца си пишеха. Той търсеше всякакви начини, за да я накара да излязат на среща, тя отклоняваше поканите с най-различни поводи. Пишеха си за нещата които обичат, за това което правят в момента. Обещаваха си вечери, събуждане заедно, чаши горещо кафе. През тези месеци Анджела сякаш откри другия Крис. Онзи, който се криеше под маската на сваляча. Той си беше позволил да отвори сърцето си пред нея. Така тя разбра за детето му в друг град от жената, която беше обичал до лудост, а тя го бе отхвърлила. Разказа и за връзките си с жените, за онези от офиса. Анджела разбра колко празен всъщност се чувства той. Призна и, че когато види очите и ще я познае, онази истинската. Обхваната от любопитство тя попиваше всичко. Той и изпращаше снимки, клипове, от почивки, командировки, празници. Тя изпращаше онези на другата, червенокосата... Беше и странно да разбере, че той се занимава с фотография. Снимките, които и изпрати отразяваха всички емоции, които е изживял на момента. Бяха динамични, странни, интензивни, реални. Навътре в себе отразяваха същността на истинското му аз. Един ден пак се заговориха за работата му. Крис и разказа историята на тяхното запознанство от неговата гледна точка:
„ И влизам аз в офиса след тренировка, ама ми е спечено защото шефа ми се обади да се прибирам спешно, че компютъра на новата се е скапал. Влизам, а на среща ми парче и половина. Мъничка, нежна, с една дълга руса коса, с едни зелени святкащи очи, приказна. И милото се изчервило от притеснение, едва диша. Ама ония кочове зад мен се хилят и ме тикат и аз трябва да се представя като сваляч. Навирам се под бюрото и, тя не става. И ми щукна да дръпна стола и обратно към мен. Краката и невероятни, вярвай ми, дълги, слаби... Няма такива крака. И се изцепих, че предпочитам да съм между краката и, а не в тях. Скочи милата и хукна към тоалетната. Предполагам, че ужасно съм я обидил. Оставих и бележка, но отговор нямаше... После няколко пъти се пробвах да се приближа към нея, но уви, явно е имунизирана срещу чара ми)))) ПП: Носеше жартиери, как се отдържах да не и пусна ръка и аз не знам. После няколко дни само това ми беше в главата”
Анджи не отговори. Не знаеше какво да прави. На другия ден видя съобщението му; „Хей, миличка, да не те обидих? Ако е така, съжалявам, наистина беше грубо от моя страна. Мислех, че ще се развеселиш. Сега, като препрочитам съобщението, разбирам, че не звучи смешно...съжалявам! Моля те, пиши!”
Цял ден го наблюдава как се движи в офиса. Гледаше го как стои на бюрото си и гледа в монитора. Как си говори с останалите в отдела и се смее. Искаше и се да отиде и да му каже всичко в лицето, но не смееше. Страх я беше да не я отхвърли, да не я намрази. Вместо това се прибра в къщи и включи компютъра:
„Все още ли мислиш за нея?”
Крис беше там и я чакаше:
„Обидих те много, нали?!”
„Не, аз съм тук, тя е там))))Предполагам, че когато се видим, вече няма да съм толкова разбираща и либерална))))”
„Радвам се, че те има... не съм имал толкова откровенна „връзка” с жена. Надявам се скоро да се видим!”
„Просто ми кажи))) Хей, истината, голямо момче!”
„ Ами истината е, че гледам на нея, като мъж... Убий ме, но наистина има страхотни крака, ха ха)) Абе, като цяло си е много хубаво момичето. Не от типа пресолена красавица, ако ме разбираш... И да ти кажа истината, ровя и в компютъра, всеки ден)))) Знам къде си поръчва книги, къде ще ходи на почивка, за кой концерт си е купила билети. Гледам и снимките от почивките. Бях и дръпнал цяла серия, където е снимана на плажа))) Какво да ти кажа, ако не се бяха развили така нещата, сигурно щях да и посегна))”
„Много сладурско, няма що! Тя знае ли?”- Анджи чувстваше радостна паника
„Би трябвало.... В смисъл, редовно и свалям скриинсейвъра, за да и покажа, че ровя в компютъра... Изхвърлял съм я и от нета. Би трябвало да се е досетила”
„Би трябвало?! Ами ако не знае, че си ти?! Ако е зле с техниката и си мисли, че е срив във връзката или нещо такова?!...”
„Не се бях замислял...”


Анджи гледаше боята за коса. Кучето застанало на прага на банята, чакаше с нетърпение кутийката, за да я довърши. Още миг и започна да нанася. Беше взела решение, пък каквото ще да става. 40 минути чакане... Пуши, пи шампанско, пусна си любимите песни. Когато излезе с хавлия на главата беше вече два след полунощ. Легна си, без да гледа. Легна си със страх.
Сутринта беше удивително свежа. Слънцето промъкваше пръсти крадешком през щорите. Хората прииждаха на групи и заемаха местата си. Пиеха кафе, разговаряха почти високо. Нормалното дружелюбно жужене преди началото на работния ден. Когато вратите на асансьора се отвориха пред Анджела имаше чувството, че сърцето и ще хвръкне. За миг съжали за стореното, но само за миг. Наложи си да върви уверено към бюрото си, като се усмихваше на всички. Те я гледаха странно. Потърси го с очи, не го откри. Седна и заби поглед в екрана. С напредването на деня разбра, че е станал срив в системата и всички компютри бяха извън строя. Хората стояха на групички и си говореха, нервно. От тук от там чу, че той е в подземията на сградата, където беше сървъра, с екипа си. Представи си го как работи. Затвори очи. Виждаше го едва ли не, като супергерой. Всеки мускул, който знаеше, че притежава тялото му, виждаше ги. Гледаше право в синьото на очите му, там в мечтите си...
Крис влезе в залата сред бурни аплодисменти и подвиквания. Знаеше, че се шегуват с него и се усмихваше повече, за да им направи удоволствие. Беше изморен, ужасно. За пръв път от толкова години си позволи да влезе сред колегите с очила. Не защото беше суетен, защото се чувстваше стар. Боляха го очите. Боляха го ръцете от няколко часовото висене между кабелите. Беше гладен и зъл. После му се мярна нещо червено. Най-невероятната червена коса, която беше виждал само при още една жена. Права, гъста, лъскава, ярка. Усещаше се напрегнат. Тръгна към жената и когато тя се обърна замръзна. Беше Анджела, по-красива от всякога. Тясна зелена рокля, отразена в големите и плъзнати, като бадеми очи. Голямото деколте, което можеше да вкара и архангел в беля, и крака... Най-прекрасните, женски крака. Погалени нежно от копринени чорапи, оковани в каишките на велурени обувки с много висок и много тънък ток. Крис спря. Тя повдигна тънките си изящни вежди. Той се усмихна, с онази усмивка, която строши на парчета сърцето и. Тя му отвърна. Дъжд се изливаше от ведро, когато излязоха от офиса. Вместо да се скрият те просто се стояха под капките и се радваха на мига, който толкова време бяха очаквали. Вечерта ги намери гушнати под топло одеало, разтворени един в друг, да се наслаждават и преоткриват, както никога, с никой друг.


Когато се пренесе в неговия аартамент Анджи не взе почти нищо от своя. Искаше да започне отначало. Сред козметиката и обаче имаше една флашка, която съдържаше 4 GB любов. Тяхната любов, събирана 3 години във виртуалното пространство.


Публикувано от hixxtam на 27.07.2008 @ 20:17:22 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   bedstvieto

Рейтинг за текст

Средна оценка: 4.5
Оценки: 4


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Hopeless
автор: LeoBedrosian
764 четения | оценка 5

показвания 11141
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"4 GB ЛЮБОВ" | Вход | 5 коментара (11 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: 4 GB ЛЮБОВ
от Ida (cwetiata_na_ida@mail.bg) на 31.07.2008 @ 10:42:13
(Профил | Изпрати бележка)
Много хубаво пишеш, Бед, продължавай...
Поздрави и слънчево настроение!


Re: 4 GB ЛЮБОВ
от dumite (malisia@mail.bg) на 27.07.2008 @ 20:51:34
(Профил | Изпрати бележка)
Електронна любов. Бедата на електронния свят. Очаква се той да е разкрил душата си пред онази от снимката, за Анждела остават дългите крака и червената коса. Почти като приказката за Пепеляшкя, не познал милата й усивка, но виж пантафоката тя е маркера. Всъщност той кого точно е обичал. Прости ми за другия аспект на прочита. Имаш добър стил!


Re: 4 GB ЛЮБОВ
от ina_ivanova на 27.07.2008 @ 21:39:40
(Профил | Изпрати бележка)
Съвременна приказка:)!


Re: 4 GB ЛЮБОВ
от PLACEBO (placebo@abv.bg) на 27.07.2008 @ 23:46:23
(Профил | Изпрати бележка)
Интересен разказ! Признавам ти, че на места ми беше малко по-дълъг, отколкото трябва!
Поздрави!!!
:-)))


Re: 4 GB ЛЮБОВ
от vrabets на 28.07.2008 @ 12:07:27
(Профил | Изпрати бележка)
... досега май не съм коментирала твои неща, но съм ги чела или поне някои от тях ... умееш да държиш читателя в напрежение ...
Не вярвам в любовта по интернет, но този разказ ме подведе :)
Поздрав за теб!