автор: Izabella

Защото любовта беше изящен танц за двама,

от първия тон, до последната извивка…

Се срещнаха когато „светът беше за двама” и тогава думите бяха само отпечатък по красивото лице на луната в прозореца им. Живота изглеждаше прост и разбираем, защото усещането за чувството беше усещането за всичко.
Тя помнеше всички уроци за признателност и нямаше никаква представа за онова, което сънува тялото в дългите дъждовни нощи. Да стои до прозореца и да го чака, бе като красива приказка, написана от друг, в която да повярва. По - лесно е вярваш в бъдеще, което някой е нарисувал с прекрасните цветове на фантазията, отколкото да си част от реалност, в която да участваш сам. Да изстрадваш сам. Да бягаш сам през късните ниви на осъзнатото, през узрелите класове на случването. И да искаш да избягаш толкова надалече, колкото е далече човешкото в теб от героизма на очакванията.
Често си спомняше колко много й се искаше да говорят, да говорят, да говорят…за пътищата, които извървяваха сами, да за стигнат пак един до друг. За странните образи и лица, които й напомняха за него, но които успяваше някак да докосне, в тишината или писъка на собствената си душа. Понякога се обръщаше по улицата след някого, защото неговият парфюм изгаряше мислите й. Тогава от горенето не оставаше почти нищо - нито пресъхнали кладенци, нито пепелища, нито дори празни капчуци. Облачното небе толкова много приличаше на уханието в душата й.
Непрестанно се питаше, защо след като можем да обикнем до лудост някого, за когото не знаем почти нищо, да не можем да обикнем до осъзнатост онова всичкото, което открием после за него. А може би е нужно само време. Време, което да отмие като вълна болката от предателствата, време, което да заличи горчивият вкус от несподеленост, време, което да измисли отново усмивката и време, което да дойде с мъдростта.
Тя отново си припомняше, че „светът е за двама” и се усмихваше някак загадъчно през очите си. Но знаеше, че „заедността” е философия за живеенето изящен танц за душите на двамата.